Читать «Лично правосъдие» онлайн - страница 3

— Защото проклетото копеле, приятелят ми, ме заряза и бях ядосана и депресирана, и предположих, че ще е добре да си легна с някого.

— И добре ли беше?

— Да, но не ми харесва този махмурлук. И не ми харесва усещането, че искаш да си тръгнеш час по-скоро.

— Не е заради теб — каза й той.

— Защо тогава? Трябва да ходиш на работа?

През лицето на Девлин премина тръпка. Вдигна панталоните си от пода и ги обу.

Дарил го гледаше и чакаше отговор.

— Не, не отивам на работа — каза Девлин. — Май зарязах брат си снощи в бара. Трябва да съм с него.

— Онзи едър тип, с който беше, ти е брат?

— Ъхъ.

— И ми каза, че сте излезли да се запиете, защото… — Тя се спря и сложи ръка на устата си. После попита: — Онова за баща ти истина ли беше?

— Да.

— Значи наистина…

— Да.

— О, господи. Съжалявам.

Девлин беше почти облечен, оставаше му само да си закопчае ризата. Дарил стана от леглото и бързо отиде до гардероба си. Той се загледа в стегнатите й крака и задник и се зачуди колко ли тренира, за да ги поддържа в такава форма.

Тя извади един пеньоар и го облече, застанала с гръб към него.

— Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Хайде, не се дърпай толкова. Ще отнеме не повече от пет минути.

— Добре.

— Обикновено или без кофеин.

— Обикновено.

Тя излезе от спалнята. Внезапно бе започнала да изглежда много далечна. Докато си обуваше чорапите и обувките, той продължаваше да си мисли за гладкия й стомах, чиято извивка така хармонично стигаше до тъмния триъгълник между краката й. Тя не беше естествено руса. Но и Дарил Хана вероятно не беше, а ако питаха него, тази Дарил изглеждаше по-добре.

2.

Не разговаряха, докато си пиеха кафето, но Девлин бе доволен, че остана. Тя не му зададе повече въпроси, нито го насили да приказва. Беше мълчалива и се отнасяше с уважение към загубата му. Изрази съболезнованията си за баща му и дори му каза да побърза да провери как е брат му.

Когато го изпрати до вратата, той вече бе излязъл от релси. От много отдавна не бе срещал някой, способен да прояви такова разбиране. Понечи да каже нещо, но Дарил го прекъсна:

— Не казвай нищо. Ако поискаш да ме видиш отново, адресът и телефонът ми ги има в указателя.

Той кимна, обърна се и се запъти към асансьора. Не погледна назад, когато чу вратата на Дарил да се затваря.

Беше осем и двадесет и пет сутринта, когато излезе на улицата. На Трето авеню движението ставаше все по-оживено, температурите се повишаваха, влажността ставаше все по-наситена. Беше средата на юли. Облак горещ влажен въздух бе надвиснал над града и не искаше да се разкара. Просто си седеше там и се мърляше с въглероден окис, обвеян от горещия дъх на осем милиона потящи се човеци.

Девлин седна в таксито и подуши застоялия мирис от цигарен дим и пот по дрехите си. Поне махмурлукът му отстъпваше под въздействието на кафето и хапчетата.

Надяваше се Джордж да не е забравил да остави ключовете му под изтривалката. В кръчмата на Седмо авеню, намираща се някъде между номер седемдесет и осемдесет, Девлин се бе опитал да налее в главата на брат си заплетените инструкции за отварянето на вратите на сградата, в която живееше, за отключването на асансьора и скриването на ключовете.