Читать «Лично правосъдие» онлайн - страница 2

Дарил седеше в леглото с ръце, скръстени под гърдите. В мъждивата светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците, тя изглеждаше много по-добре, отколкото Девлин очакваше. Той седна на един стол до леглото и се загледа право в нея. Гърдите й бяха почти идеални. Нямаше и грам тлъстина по стомаха й, чиято мускулатура леко се загатваше под кожата. Единият от дългите й крака, открит от чаршафа, бе небрежно кръстосан над другия. Белият чаршаф я бе завил почти до половината и едва покриваше венериния й хълм.

На лицето й имаше приятелско, насмешливо изражение. Дълъг тънък нос, пълни устни, руса коса с ивици от по-светли кичури, накъдрена в онзи стил, който правеше някои жени да изглеждат секси, а други просто мърли. На Дарил й стоеше добре.

„Май на това му викат кисела физиономия“ — помисли си Девлин. Опита се да различи цвета на очите й в неясната светлина и реши, че вероятно са сини.

На Девлин му допадна това, че тя май не се притесняваше от голотата си пред непознат.

— Попита ме дали се казвам Хелън.

— Да.

— Не си спомняш името ми?

— Казваш се Дарил. Дарил Остин.

— Тогава защо ме питаш?

— Не знам.

— За друга ли си мислеше?

— Не. Всеки ден ли ставаш толкова рано?

— Да. Кой беше по-пиян снощи — ти или аз?

— Май че аз.

— А ти каза ли ми как се казваш?

— Не си спомняш името ми?

— Не. Обиден ли си?

— Ъхъ.

— Наистина ли?

Девлин започна да си събира дрехите.

— Не.

— На колко си години?

— И възрастта ми ли не помниш?

— Не си ми я казал.

— А ти откъде знаеш?

— Хайде сега, на колко си години?

— На трийсет и осем? А ти?

— На двайсет и осем.

— Много съм стар за теб — каза й Девлин.

— По дяволите, така е. С това лице и с това тяло… Та ще ми кажеш ли все пак как се казваш?

Той се надвеси над леглото и й протегна ръка.

— Джак Девлин.

Тя стисна ръката му и погледна към отпуснатия му член.

— Не си от срамежливите, а, Джак Девлин?

— Май и ти не си от тях, нали, Дарил?

— Благодаря. Виждаш ли, ако продължим да си повтаряме имената, току-виж сме си ги запомнили.

— Аз помня твоето, Дарил.

— Прекалено ли ще бъде, ако те запитам къде си получил тези интересни белези?

— Да. — Девлин намери слиповете си на пода.

— Ясно. Е, Джак, ами какво ще ми кажеш за този тен? Къде си загорял така по това време на годината? Отзад изглеждаш сякаш си обул бял бански.

— Известно време бях на островите.

— И какво правеше там?

— Бях на почивка.

— Аха. — Тя изчака да чуе още нещо от него, но той не каза нищо повече. — Е, виждам, че си се изкъпал и така нататък. След няколко минути ще си се облякъл и ще можеш да се изметеш оттук без повече приказки след страстна нощ.

Девлин я погледна, за да разбере дали е ядосана, но на лицето й беше все още онази крива усмивка.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Добре, но не си тръгвай, преди да съм ти казала, че обикновено не лягам с непознати мъже, които срещам по баровете.

— Не виждам защо трябва да го правиш.

— Не го правя.

— И защо го направи?