Читать «Лично правосъдие» онлайн - страница 5

Джордж кимна.

— Така беше.

— Умря по хубав начин. Бързо и чисто. Притесняваше се, че ще се наложи някой да се грижи за него.

— Разговаряхте ли често?

— Да. Всъщност, да. — Джак се пресегна и стисна месестото рамо на брат си. — Съжалявам, че не поддържах връзка с теб. Извинявай.

— По дяволите, Джак, няма за какво да се извиняваш.

— Не е така. Не бях прав.

— Че защо? Ти тичаш насам-натам, работиш. А аз съм закотвен тук със семейството. Как да се виждаме?

— Бих могъл да се обаждам. Кога ти звъннах за последен път?

— Аз също бих могъл да се обаждам. Знам, че си някъде там, ако ми потрябваш. Всичко, което трябва да направя, е да позвъня на оня телефон в твоята фирма и оттам ще те намерят. Къде беше?

— На Големия Кайманов остров.

— Издириха те за по-малко от час. Пак бих могъл да го използвам. Какво, по дяволите, правеше на Големия Кайманов остров?

— Нещо като ваканционна командировка.

— И какво правеше? С какво се занимава твоята фирма?

— „Пасифик Рим“ ли?

— Да. Какъв й е бизнесът?

— Преди подобни организации ги наричаха детективски агенции. Сега им казват охранителни фирми. „Пасифик Рим“ има много клиенти в района на Тихия океан. Японци, корейци, тайванци. Големи производители на електронно и промишлено оборудване. Също и доста американци.

— А ти какво правиш за тях? — попита Джордж.

Девлин сви рамене, внезапно уморен от всичкото уиски, което беше погълнал.

— Информация. Сигурност. Охрана.

— Харесва ли ти да работиш за чуждестранни клиенти?

— Аз всъщност не работя за клиентите, а за шефа на фирмата. Умен е, честен е и е корав.

— Кой е той?

— Казва се Уилям Чоу. Срещнах го във Виетнам. Завеждаше службата по доставките към ЦРУ. Имаше си собствени самолети, камиони, мрежа. Беше човек в сянка, никой не знаеше за него, но той познаваше всички и всичко.

— Призрак, значи.

— Нещо такова, но вече не е. Има си собствена организация. Стигнеш ли определен етап, трябва да имаш някаква организация зад гърба си.

— Защо напусна тайните служби?

— До гуша ми дойде от правила и разпоредби. И в армията е така. Имат страхотна власт, Джордж. Невероятни ресурси. И тогава някъде някой бюрократ взима политическо решение и всичко отива по дяволите.

— Не само там се случват такива неща.

— И в твоята фирма ли?

— Разбира се.

— Коя беше тя, „Бристол Майерс“?

— Сега е „Бристол Майерс Скуиб“.

— Имало е сливане?

— Да, като навсякъде.

— И какво работиш там, Джордж?

— Информация. Сигурност. Охрана.

Девлин се позасмя. Потърка лице, за да проясни малко съзнанието си.

— Ох, Джордж, трябва да се виждаме по-често. Дори не знам какво работи родния ми брат. На теб също не ти беше известно как точно си изкарвам прехраната.

— Ще ти бъде скучно, ако седна да ти разправям, а пък всичко, което правиш, е тайна.

— Хм. — Девлин се загледа в първите звезди, появили се на изток и пак се обърна към брат си. — Мама си отиде. Татко също. Сега сме само двамата, Джордж.

— Май е така. — Джордж замислено отпи от бутилката уиски. — Ще се връщаш ли в Лос Анджелис?

— Скоро.

— В Манхатън ли си отседнал?

— Да. Ще остана още няколко дни, предполагам. Живея в апартамента на фирмата.