Читать «Луциан» онлайн - страница 235

В камината пращеше огън. По тежките кресла седяха възрастни дами и пиеха чай. На рецепцията имаше голяма стъклена ваза с лилии. Въздухът беше сладникав и тежък.

Яне ме заведе до един диван, тапициран с червено кадифе. Грижовно свали ръката ми от рамото си и ми помогна да седна. Отне й няколко секунди.

Плачът ме разтърси като земетресение, но не можех да се съпротивявам.

На една стена висяха маслени платна в тежки златни рамки. Подрънкваха чаени чаши. Прозвуча иззвъняване. Беше приветлив, топъл звук.

— Добър вечер, госпожо, с какво мога да ви помогна?

— Моят… моят съпруг е резервирал двойна стая. На името на Волф. Една нощувка за двама.

— Един момент, госпожо Волф.

Дочух стъпки. Беше ситнещо потропване, което приближаваше. Някой седна до мен. Усетих как меката тапицерия се раздвижи. Замириса ми на спрей за коса и лавандула. Усетих как една длан ме гали по ръката. Гласът, старчески и хрипкав, заглушаваше гласа на Яне, въпреки че беше много по-тих.

— Казват, че всичко ще бъде добре — прозвуча в ухото ми. — Но те нямат никаква представа за какво говорят, нали? Пък и откъде можеха да знаят? Те изобщо не можеха да си представят, че Джим не е бил в Бункера.

Видях една сбръчкана ръка, с лакирани в розово нокти и обсипана с пръстени. Те блестяха като очите на старата жена, които ме гледаха от сбръчканото лице. Тя извади една носна кърпичка и ми я подаде. Беше светлозелена на малки червени точици. Не, не бяха точици. Бяха рози. Истински червени малки рози.

— Какво значи това? — гласът на мама отново прониза съзнанието ми. Тя възбудено протестираше. — Стаята е резервирана вчера и аз настоявам вие да ни…

— Разбира се, мадам, разбира се. Дайте ми само още една секунда.

Сега отново прозвуча треперливият глас на старата жена.

— Можеш да задържиш носната кърпичка, мила. Не помниш ли какво казваше винаги баба Бети? „Понякога в този живот може да ни потрябва носна кърпичка“. Така казваше. И е вярно, нали? — Старата жена ме погледна. Внезапно придоби объркано изражение. — Ти Мей ли си? — попита. — Миличка, не бива да плачеш така. Това няма ди ти върне твоя Джим. — И тя отново помилва ръката ми.

Една по-млада жена се наведе над нея.

— Не, мамо, това не е Мей — каза меко тя и хвана ръката на старата жена. — Хайде, ела сега. Ще те заведа в твоята стая. — И й помогна да стане.

— Моля, извинете за безпокойството. — каза тя. — Майка ми е още замаяна от дългото пътуване.

Стисках носната кърпичка, гледайки след тях. Дори не можех да я повдигна. Плачът беше толкова изтощителен.

Мъжкият глас прозвуча отново, спокоен и професионално учтив.

— Безкрайно съжалявам, мис Волф, явно има някакво недоразумение относно резервацията. Няма никаква регистрация на ваше име. Ние обаче бихме могли да ви предложим апартамент-„Парижки теменужки“ или „Стара Англия“. Естествено разликата в заплащането ще е за наша сметка. Така че ако сте съгласна…

— Няма проблем.

В такъв случай кой предпочита дамата, „Парижки теменужки“ или „Стара Англия“?