Читать «Луциан» онлайн - страница 236

— Абсолютно ми е все едно! Просто искам да отида в някоя стая, независимо коя, главното е да стане веднага. На дъщеря ми не й е добре, така че бихте ли побързали, моля?

— Разбира се, мадам. Ето ви ключа и тук отпред е асансьорът. Апартаментът ви е на седмия етаж.

Майка ми дойде при мен.

— Хайде, вълченце. Ела. Аз ще ти помогна. Хайде, ще те заведа до асансьора, той е само на няколко крачки.

Килимът беше оранжев със зелени кленови листа, а плачът толкова изтощителен.

Чу се кратък звън, две врати се отвориха. Около мен имаше огледала, встрани — копчета. Нещо издрънча. Вратите на асансьора се затвориха. Майка ми ме обгърна с двете си ръце. Сега миризмата на пот беше по-силна от парфюма.

Асансьорът потегли. Ние се издигахме. Започна да ми се вие свят, усещах, че ми става зле. Аз трябваше, трябваше… Наведох се напред и заповръщах.

— Милата ми, съкровище мое, всичко е наред. Не се тревожи. Някой ще почисти. Ела, стигнахме. Опри се на мен. Така, така е добре, още една крачка.

Отново прозвуча звън. След мен вратите на асансьора се затвориха.

Краката ми отказаха и аз се свлякох на пода. Килимът беше дебел, мек и син. Майка ми коленичи до мен. После почувствах ръцете й под гърба и свивките на коленете си. Тя изпъшка. После ме вдигна.

— Всичко ще е наред, милинка! Ще те нося. Хвани ме с две ръце за врата.

Косите й ме гъделичкаха по бузата. Обвих здраво ръце около врата й.

Усещах мирис на почистващ препарат… Миришеше и на печен шпек… Чувах музика… Чувах гласове. На жена. На мъж. Той попита:

— Имате ли нужда от помощ?

Чувах майка ми да стене:

— Да, ако обичате, да отключите. Ето… ключа… благодаря. Номер 714. Благодаря. Много благодаря.

Чух да се затваря врата. Чух майка ми да казва:

— Пристигнахме, милинка. Хайде, ще те сложа в леглото. Веднага ще ти стане по-добре. Направи последни крачки, препъвайки се, политна напред и аз паднах върху леглото. Майка ми се строполи до мен, като дишаше тежко. Изтърколих се настрани. Покривката върху леглото беше щампована с ездачи на коне върху червен фон.

Яне се посъвзе. Махна косата ми от челото. Аз също поисках да седна. Не бях спряла да плача, но не беше вече така изтощително.

Стаята беше много голяма. Срещу леглото имаше диван. Беше тапициран с грапава кожа в крещящ червен цвят. Над него висеше портрет на кралицата. На отсрещната страна имаше тъмнокафяв скрин с табла, кофичка с шампанско и много чаши. Стените бяха облицовани с тухли в канелено кафяв цвят.

Извърнах се. Над леглото висеше картина, на която се виждаше Лондон бридж. Лампите на тавана бяха фенери от зелено и жълто стъкло. Килимът сякаш светеше в наситено розово. Този цвят беше в дисонанс с червеното на кожения диван.

Погледнах към майка си, която се беше вторачила в мен. Долната й устна трепереше, очите й — сякаш не беше спала дни наред. Тя ме галеше по косата, без да спира.

— Вълченце, мило. Всичко ще се оправи. Обещавам ти. Всичко ще се нареди.

— Да — отвърнах и гласът ми прозвуча някак чужд. — Може би имаш право.

Лицето на Яне потрепна. В началото лекичко, после се усили. Тя притисна устата си с ръце и започна да върти глава като полудяла. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше с всички сили да не изпадне в нервна криза.