Читать «Луциан» онлайн

Изабел Абеди

Луциан

На Алекс Лойек

(1965–2001)

Първа част

Едно

Вечерите в сряда си бяха само за нас — за Яне, Врабеца и мен.

Още от времето, когато бях малко момиченце, ние трите прекарвахме заедно тази вечер от седмицата — с изключение само на ваканциите — на едно и също място: вкъщи, в Хамбург, на улица „Райнвилетерасе“ 9.

Идеята беше на Врабеца, Янената спътница в живота. Наскоро, след като се премести при нас, Врабеца обяви вечерта в сряда за Ladies’ Night и дори за случая донесе и корона. Беше от пластмаса, с пъстри стъклени камъчета, от отдела за играчки на магазина, в който работеше тогава.

Врабеца беше и тази, която определи правилата на Ladies’ Nights: тази, която беше наред, трябваше да носи короната и да определи как да прекараме вечерта. Единствените условия бяха: трябваше да е нещо, което да правим заедно и да не струва пари.

Бях на четири годинки, когато си устроихме първата Ladies’ Night и аз първа трябваше да сложа короната. Наистина се почувствах царица и назначих Врабеца и Яне за свои камериерки. Яне трябваше да ми приготви любимото ястие, палачинки с горещ шоколадов сос. На Врабеца пък наредих да ми нарисува фантастични животни: дракони, еднорози и грифони, които накрая оцветихме заедно.

В един момент короната изчезна или просто престанахме да си я слагаме. Но Ladies’ Nights си останаха и с годините се превърнаха в ритуал, от който се лишавахме само когато се случваше нещо много сериозно.

Междувременно станах на шестнайсет и тази сряда беше ред на Яне да реши какво ще правим през тази Ladies’ Night. Мотото на вечерта беше: „разчистване“.

И двете с Врабеца силно изохкахме, когато Яне отвори огромния долап в таванското помещение, но тя почука по въображаемата си корона и оповести:

— Не е вредно да се поотървем от миналото. И така, без възражения, ladies! Захващайте се с вехториите.

Навън бушуваше есенна буря. Удряше като с ледени пръсти по стъклата, но тук горе, под покрива, беше топло и много уютно. Яне беше запалила свещи, от тонколоните звучеше Лунната соната на Бетовен, любимия композитор на Яне, а от кухнята се носеше аромат на пресен ябълков щрудел.

Таванът заемаше цялата горна част на нашето жилище и една поразклатена вита стълба го отделяше от долните стаи. Татко беше рендосал и лакирал дървения под още преди години. Всички обичахме това помещение. То беше нашата семейна дневна, а официалната ползвахме всъщност само когато ни идваха гости. Тук горе имаше по нещо от всяка една от нас. Аз си бях пожелала канапето с многото възглавници, на което бяхме прекарали безброй вечери с любимите си филми. Стайната липа, която вече беше пораснала чак до напречната носеща греда, Яне купила при раждането ми. Тогава била съвсем мъничко растенийце. Яне се грижеше също в голямата стъклена ваза всяка седмица да има свежи цветя. От Врабеца бяха старият грамофон и рафтът с огромната колекция грамофонни плочи. Мебелите ни, повечето от битака за антики, Врабеца и Яне изнамираха заедно, като Яне беше поела пазарлъка по смъкване на цените им, а Врабеца ги реставрираше. Единствената наследена мебел беше писалището, останало от прабаба ми, на което по-рано Яне си пишеше епикризите.