Читать «Луциан» онлайн - страница 234

Дланта на Яне върху ръката ми започна да трепери. Татковата ръка също се разтрепери. Гъбата на щастието сияеше в тревата като звезда.

Помогна. Луциан успя. Те му повярваха. Най-сетне имахме сигурност.

Започнах да се задушавам, когато дланите на моите родители отново се впиха в ръцете ми. Този път още по-силно от преди.

— Имате право — твърдо заяви майка ми. — Аз обичам дъщеря си. Обичам я повече от всичко на света. И ако не ставаше въпрос за живота на Ребека, щях да се опитам да ви помогна. Вие сте болен, Луциан. Опасно болен и застрашавате живота на дъщеря ми. Ребека ви вярва. Тя ви обича и би дошла с вас навсякъде. Но аз няма да допусна да й се случи нещо. Алек също. Не се и съмнявайте, че ние ще направим всичко, за да държим детето си далеч от вас.

С тези думи Яне и баща ми ме повлякоха към колата, все по-бързо и по-бързо.

Луциан тичаше след нас. Виждах лицето му, виждах отчаяното му усилие да стане невидим и видях, че не му се удаде. Цялото му тяло трепереше, колкото повече се напрягаше и се опитваше да се контролира, толкова по-малко успяваше.

Яне и баща ми ме набутаха в колата. Беше червен миниван. Върху вратата от другата страна на шофьорската се мъдреше жълто слънце с надпис: „Sunnycars“.

Баща ми затръшна вратата. После се извърна и хвана Луциан за врата. Яне запали колата.

Виждах Луциан да се гърчи в ръцете на баща ми. Виждах Мишел, която държеше за ръка Вал и гледаше занемяла Луциан. Видях и Фей, която отвори уста и извика нещо, което не можах да разбера.

Видях лицето на Луциан. Баща ми все още го държеше здраво за врата. Погледът на Луциан беше впит в мен. Той плачеше.

После Яне натисна педала за газта и потегли със свистящи гуми.

Четиридесет и едно

Хотелът се намираше в Бевърли хилс. Беше висок горе-долу колкото хотел „Атлантик“ в Хамбург. Но не беше боядисан в бяло, а в розово, и имаше кули, еркери и зидове, които го правеха да прилича на кичозен замък. Спокойно можеше да се извисява и в Дисниленд. Тъмнокафява дървена табела приветстваше гостите с: Добре дошли, в хотел Старият свят, изписано със златни заврънкулки.

Минахме по една алея с палми и цъфтящи храсти покрай рампата за коли и спряхме пред входа. Портиер в тъмносиня униформа излезе и отвори вратата на колата откъм майка ми. Тя слезе и изтича от моята страна, за да ми помогне да сляза.

Колко дълго бяхме пътували, не знаех. Може би половин час. Не ни бяха забавили задръствания, нито пък червени светофари. Само плачът ми накара майка по някое време да намали скоростта. Трябва да е било уморително за нея. Беше уморително и за мен.

Малко след като потеглихме се започна. И не престана. Не можех да движа краката си, плачът ми взе и последните сили. Майка ми трябваше да сложи ръката ми на раменете си, за да ме измъкне от колата. Парфюмът й преобладаваше над миризмата на пот. Тялото й беше топло. Облегната на нея, се заклатушках из фоайето.