Читать «Луциан» онлайн - страница 233

— Какво? — Себастиан беше абсолютно объркан.

— „Солена вода“ — отвърнах. — Това беше първото изречение от романа, което ти тогава беше изнамерил във връзка с домашното, което ни беше дал Тайгър. Прочете ми го. И ми обясни как с това изречение авторът отваря една врата. Знае се какво ще се случи, не се знае само как.

Себастиан се втренчи в мен.

— Аз също знам какво ще се случи с мен — заговорих. — И знам единствената възможност да го предотвратя — стиснах ръката на Себастиан. — Ето моето първо изречение: „Луциан не е човек, а моят ангел, и ако той не ме спаси, аз ще умра.“

Себастиан продължаваше да ме гледа.

— Трябва да ми вярваш! — продължих аз. — Не мога да измисля друго.

Дали Себастиан повярва, или не, не мога да кажа, защото в този момент Луциан се надигна. И отхвърли Себастиан с такъв замах, че той излетя в тревата. С един скок Луциан се изправи на крака.

Но вече беше късно.

Майка ми беше тук.

Баща ми я беше прегърнал, а тя притискаше с ръце устата си. Гледаше ту Луциан, ту мен. Косите й бяха разрошени, лицето й пламтеше като в треска, а в очите й се четеше такава паника, каквато никога преди не бях виждала у никого.

Погледът й срещна татковия поглед и докато Луциан успее да ме хване за ръка, те се намериха при мен, в пълен синхрон, сякаш бяха две части от едно цяло.

Майка ми отляво, баща ми отдясно. Те ми хванаха ръцете и ме задърпаха към улицата. Ритах с крака във въздуха, но не можех да се съпротивлявам. Обувките се изхлузиха от краката ми, а от джоба на дънките гъбата на щастието изпадна в тревата. Чух Яне да изхлипва, но двамата с баща ми продължиха да ме влачат. И докато улицата се виждаше все по-близко и по-близко, моят поглед се впи в Луциан. Той ме следваше стъпка по стъпка.

Когато се приближи плътно до мен и се опита да ми протегне ръка, майка ми и баща ми едновременно спряха. Докато ръцете на Яне се стегнаха като менгемета около китката ми, аз я чух да казва:

— Само ако падне косъм от косата на дъщеря ми, ще те убия.

Луциан издържа на погледа й.

— Вие не можете да ме убиете — каза той. — Но можете да убиете дъщеря си. И ако нещо такова се случи, аз ще остана, за да ви напомням цял живот за това. Сега знам кой съм, госпожо Волф. Погледнете. Погледнете, ето тук.

Луциан обърна ръцете си и ги вдигна нагоре. Те трепереха.

Спомняте ли си стиха, който бяхте избрали за раждането на дъщеря си? — попита Луциан.

Майка ми мълчеше. Себастиан, Мишел, Фей, Вал, които бяха изтичали от къщата и ни бяха наобиколили, мълчаха. В градината цареше мъртва тишина:

— Живот, така мистериозно изтъкан — започна Луциан — от хора като мен и вещества незнайни…

Погледът му се плъзна край мен към майка ми.

— Аз бях едно от тези непознати вещества, госпожо Волф. Когато родихте Ребека, аз също се появих на този свят. Спомних си, знам всичко и вашата дъщеря ми помогна да си припомня. Винаги съм бил около нея, от първото й изплакване. Бях около нея и в болницата, когато за малко не умря. Тя ме наричаше Лу. Сега вече знам и за това помещение, за което ви разказах. Знам какво съм правил там. Не съм искал да убивам дъщеря ви. Опитвах се да спася живота й. И точно това искам да направя и сега. Отново ще се случи, госпожо Волф. Затова трябва да бъда при нея. Моля ви. Умолявам ви. Ако обичате дъщеря си, оставете ме да бъда с нея.