Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 26

Въпреки това първо се уверих, че Ким не може да ни чуе. После се наведох към Хойт и тихо казах:

— Може ли да те попитам нещо?

Той не отговори и ме стрелна с един от типичните си скептични погледи.

— Искам да знам… — Замълчах. — Искам да знам как я откри.

— Как я открих ли?

— Когато влезе в моргата. Искам да знам какво си видял.

Нещо стана с лицето му, като малки експлозии, взривяващи основите.

— За бога, защо ми задаваш този въпрос?

— Просто си мислех за това — неуверено го излъгах аз. — Нали знаеш, днес е годишнината.

Хойт рязко се изправи на крака и избърса дланите си в крачолите на панталона си.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

— Бърбън?

— Чудесно.

Той отиде при старата количка за напитки до камината със снимките. Не откъсвах поглед от пода.

— Хойт?

Тъст ми отвори една от бутилките.

— Ти си лекар — каза той и посочи към мен с чаша в ръка. — Виждал си трупове.

— Да.

— Значи знаеш.

Знаех.

Хойт ми донесе чашата. Взех я прекалено бързо и отпих. Той ме наблюдаваше, после повдигна своя бърбън към устните си.

— Знам, че никога не съм те разпитвал за подробностите — започнах аз. Нещо повече, усърдно ги бях избягвал. Другите „семейства на жертвите“, както ни наричаха медиите, се заравяха в тях. Всеки ден се появяваха на процеса на Келъртън, слушаха и плачеха. Не и аз. Мисля, че това им помагаше да дадат отдушник на мъката си. Аз предпочитах да запазя своята.

— Няма нужда да научаваш подробностите, Бек.

— Беше ли бита?

Хойт впери очи в бърбъна си.

— Защо го правиш?

— Трябва да знам.

Тъст ми ме погледна над ръба на чашата си. Очите му се плъзнаха по лицето ми. Имах чувството, че пронизват кожата ми. Устоях на погледа му.

— Имаше синини, да.

— Къде?

— Дейвид…

— По лицето ли?

Той присви очи, като че ли бе забелязал нещо неочаквано.

— Да.

— И по тялото ли?

— Не съм гледал тялото й — отвърна Хойт. — Но знам, че отговорът е „да“.

— Защо не си гледал тялото й?

— Бях там като неин баща, не като следовател — само за да я разпозная.

— Лесно ли беше? — попитах аз.

— Кое дали е било лесно?

— Да я разпознаеш. Нали каза, че лицето й било насинено.

Тялото му се скова. Той остави чашата си и с бързорастящ ужас осъзнах, че съм прекалил. Трябваше да се придържам към плана си. Трябваше да си държа устата затворена.

— Наистина ли искаш да чуеш всичко това?

Не, помислих си. Но кимнах.

Хойт Паркър скръсти ръце и се олюля назад на пети.

— Лявото око на Елизабет беше подуто и затворено. Носът й беше счупен и сплескан като влажна глина. На челото й имаше рана, вероятно от отварачка за консерви. Долната й челюст беше разместена и всичките й сухожилия бяха разкъсани. — Говореше абсолютно монотонно. — Буквата „К“ беше прогорена на дясната й буза. Още миришеше на овъглена кожа.

Стомахът ми се сви. Очите му се впиха в моите.

— Искаш ли да знаеш най-страшното, Бек?

Погледнах го и зачаках.

— Не ми отне никакво време — каза той. — Веднага разбрах, че е Елизабет.