Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 28

Грифин стигна до Линда Бек, младата жена, която оглавяваше фондацията. Баща й също бе негов стар съученик от Нюарк и подобно на мнозина други тя беше постъпила в огромната империя на Скоуп. Бе започнала да работи в различни негови фирми още като ученичка в гимназията. И тя, и брат й бяха завършили образованието си със стипендии на Скоуп.

— Изглеждаш поразително — каза й той, макар всъщност да смяташе, че изглежда уморена.

Линда Бек му се усмихна.

— Благодаря ви, господин Скоуп.

— Колко пъти съм те молил да ми казваш Гриф?

— Неколкостотин.

— Как е Шона?

— Малко е болна.

— Предай й моите поздрави.

— Непременно, благодаря.

— Може би другата седмица трябва да се видим.

— Ще се обадя на секретарката ви.

— Добре.

Грифин я целуна по бузата и тогава забеляза Лари Гандъл във фоайето. Погледът на Лари беше мътен и косата му бе разрошена, но пък той винаги имаше такъв вид. Дори да облечеше шит по поръчка костюм, само след час щеше да изглежда така, сякаш се е бил с някого.

Лари Гандъл не трябваше да е тук.

Погледите им се срещнаха, Лари кимна и се обърна. Грифин изчака една-две секунди и последва младия си приятел по коридора.

Бащата на Лари, Едуард, също беше негов съученик от Нюарк. Преди дванадесет години бе починал от инфаркт. Адски жалко. Едуард беше прекрасен човек. Оттогава синът му го бе заменил като най-близък довереник на семейство Скоуп.

Влязоха в библиотеката. Някога тази стая бе възхитително обзаведена с дъб, махагон, високи до тавана лавици и стари глобуси. Преди две години изпадналата в постмодернистично настроение Алисън беше решила, че библиотеката се нуждае от цялостно осъвременяване. Дървото бе изхвърлено и сега помещението беше бяло, лъскаво, функционално и имаше топлотата на офис. Алисън ужасно се гордееше с постижението си и Грифин нямаше сърце да й каже, че не може да го понася.

— Проблем ли имаше? — попита той.

— Не — отвърна Лари.

Грифин му даде знак да седне. Лари поклати глава и закрачи назад-напред.

— Зле ли беше?

— Погрижихме се да не оставим следи.

— Разбира се.

Някой бе нанесъл удар на сина му Рандъл — и следователно Грифин трябваше да отговори на удара. Никога не забравяше този урок. Не бива да седиш със скръстени ръце, когато нападат теб или твой близък. И не действаш като правителството с неговите „пропорционални реакции“ и тям подобни глупости. Ако някой те нарани, забравяш всякаква милост. Унищожаваш го. Онези, които се присмиваха на тази философия, които я смятаха за излишно жестока, обикновено предизвикваха прекалени опустошения.

Ако бързо елиминираш проблемите, проливаш по-малко кръв.

— Тогава какво има? — попита Грифин.

Лари продължаваше да снове. Той избърса плешивото си кубе. Тази гледка не харесваше на Скоуп. Лари имаше биволски нерви.

— Никога не съм те лъгал, Гриф.

— Знам.

— Но има моменти на… премълчаване.

— На премълчаване ли?

— Например хората, които назначавам. Никога не ти казвам имената им. И на тях не казвам имена.

— Това са подробности.

— Да.

— Какво има, Лари?

Гандъл спря на едно място.

— Спомняш ли си, преди осем години взехме двама души да свършат една работа.