Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 25

Навярно не.

С Ким разговаряхме за времето. Разговаряхме за моите пациенти. Разговаряхме за нейната почасова работа в „Мейсис“. После тъща ми ме изненада.

— Имаш ли си приятелка? — попита ме тя.

За пръв път ми задаваше толкова личен въпрос. Свари ме неподготвен. Нямах представа какво иска да чуе.

— Не — отвърнах аз.

Тя кимна. Изражението й показваше, че иска да прибави още нещо. Ким колебливо повдигна ръка към лицето си.

— Излизам с една жена — казах аз.

— Добре — прекалено енергично кимна тя. — Така и трябва.

Вперих очи в ръцете си и сам се смаях от думите си:

— Тя все още ужасно ми липсва. — Нямах намерение да изричам подобно нещо. Възнамерявах да си мълча и да следвам обичайната ни безопасна практика. Погледнах я. Имаше измъчено и благодарно изражение.

— Знам, Бек, но не бива да изпитваш угризения, че се срещаш с други жени.

— Не изпитвам угризения — възразих аз. — Искам да кажа, не е това.

Ким се наведе към мен.

— Какво тогава?

Не можех да говоря. А исках. Заради нея. Тя ме гледаше с онези свои кухи очи и потребността й да приказва за дъщеря си най-после изплува на повърхността. Но не можех. Поклатих глава.

Чух да се превърта ключ. Двамата рязко се обърнахме и се поизправихме като хванати в крачка любовници. Хойт Паркър отвори вратата с рамо и извика името на жена си. Той влезе в дневната и с въздишка остави на пода спортен сак. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, ризата му бе смачкана, ръкавите му бяха навити до лактите. Предмишниците на тъст ми бяха като тези на Попай. Когато ни видя да седим на кушетката, Хойт отново въздъхна, този път по-тежко и с нещо повече от неодобрение.

— Как си, Дейвид? — попита той.

Ръкувахме се. Както винаги мазолестата му длан прекалено силно стисна моята. Ким се извини и излезе от стаята. С тъст ми си разменихме обичайните любезности и замълчахме. Хойт Паркър никога не се е чувствал добре в мое присъствие. Може би се касаеше за комплекса на Електра, но винаги съм смятал, че той вижда в мен заплаха. Разбирах го. Малкото му момиченце постоянно беше с мен. През годините бяхме успели да преодолеем неговото негодувание и да стигнем до нещо като приятелство. До смъртта на Елизабет.

Той ме обвиняваше за случилото се.

Никога не го беше казал, разбира се, но го виждах в очите му. Хойт Паркър бе едър, здрав човек. Як като скала, истински американец. Винаги беше карал Елизабет да се чувства в абсолютна безопасност. Хойт притежаваше такова закрилническо излъчване. Нищо лошо нямаше да сполети неговото малко момиченце, докато Големия Хойт бе до него.

Струваше ми се, че никога не бях карал Елизабет да се чувства така с мен.

— Как е? — попита той.

— Добре. А при теб?

— Още една година до пенсия.

Кимнах и пак потънахме в мълчание. На идване реших да не казвам нищо за онова, което видях на компютъра. Оставете това, че звучеше смахнато. И, че щеше да отвори стари рани и страшно да ги нарани. Не разбирах какво става. Колкото повече време минаваше, толкова по-недействителен ми се струваше целият епизод. Освен това реших да взема последния имейл присърце. „Не казвай на никого.“