Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 24

Домът на семейство Паркър почти не се бе променил от седемдесетте години — дървена ламперия, светлосин килим с бели пръски, камина. По стените имаше картини на клоуни и декоративни чинии. Единствената видима новост беше телевизорът. През годините постепенно се бе превърнал от заоблен дванадесетинчов черно-бял в огромно цветно петдесетинчово чудовище.

Тъща ми седеше на същата кушетка, на която с Елизабет безброй пъти се бяхме натискали. За миг се усмихнах и си помислих, ех, ако кушетката можеше да говори. Но пък тази ужасна мебел с ярък флорален мотив не пазеше само похотливи спомени. Двамата с Елизабет седяхме на нея, когато разпечатахме писмата със съобщенията за приемането ни в колежа. Сгушени на нея бяхме гледали „Полет над кукувиче гнездо“, „Ловецът на елени“ и всички стари филми на Хичкок. Там си пишехме домашните — аз, седнал изправен, Елизабет, легнала с глава в скута ми. Казвах й, че искам да стана лекар — голям хирург или поне така си мислех. Тя ми казваше, че иска да завърши право и да работи с деца. Не можеше да понася мисълта за страдащи деца.

Спомням си, че през лятната ваканция след първата година в колежа Елизабет отиде на стаж в Къвънънт Хаус, където спасяваше избягали и бездомни хлапета от най-ужасните нюйоркски улици. Веднъж я придружих с буса на фондацията до миазмите на Четиридесет и втора улица в търсене на бездомни деца. Елизабет забеляза една четиринадесетгодишна проститутка, която бе толкова друсана, че се беше изпуснала. Аз отвратено потръпнах. Не се гордея с това. Тези хора може и да са били човешки същества, но честно казано, мръсотията ме отвращава. Помогнах. Но потръпнах.

Елизабет не потръпна. Тя притежаваше тази дарба. Хващаше децата за ръка. Носеше ги. Почисти онова момиче, погрижи се за него и двете цяла нощ разговаряха. Елизабет ги гледаше право в очите. Наистина вярваше, че всеки е добър. Тя беше наивна така, както ми се иска да съм и аз.

Винаги съм се питал дали е умряла по същия начин — с непокътната наивност — въпреки болката, вкопчена във вярата си в човечеството и всички онези прекрасни глупости. Надявам се да е така, но подозирам, че Келъртън е успял да я пречупи.

Ким Паркър седеше с изправен гръб и с ръце в скута си. Винаги ме е харесвала, макар че едно време се безпокоеше заедно с родителите ми от близостта ни с Елизабет. Искаха да си играем с другите. Искаха да имаме повече приятели. Естествено, предполагам.

Хойт Паркър, тъст ми, още не се беше прибрал, затова двамата с Ким се заговорихме — за всичко друго, освен за Елизабет. Не откъсвах очи от нея, защото знаех, че върху камината е пълно със снимки на дъщеря й и нейната поразителна усмивка.

Тя е жива…

Не можех да повярвам. Умът, знаех от лекциите по психология в медицинския факултет (да не споменавам за семейното си минало), притежаваше невероятни изопачаващи способности. Не вярвах, че съм достатъчно побъркан, за да си представя образа й, но пък лудите никога не се смятат за такива. Замислих се за майка ми и се зачудих дали е съзнавала психическото си състояние, дали изобщо е била в състояние да се подложи на сериозен самоанализ.