Читать «Сияние на жена» онлайн - страница 9

— Опитвал ли сте се да пуснете обява? — попитах го аз.

Той изглеждаше доволен, че е бил разбран.

— В дъното на коридора, след кулисите, втората врата вдясно. Да не сте ветеринарят?

— Да, но бързам. Ще намина да ви видя след малко.

Вървях между гологърди момичета и джуджета каскадьори. С крайчеца на окото мярнах на сцената един раджа с тюрбан, който с пръсти изобразяваше профила на Кисинджър върху екран. Спрях се за миг, когато той премина на Граучо Макс и пурата му. Бях голям любител на китайските сенки. Погледнах часа: беше единайсет. Май бях успял да измина половината от маршрута. Младеж с много дълги коси и русолява брадичка седеше на един стол, обграден от пудели. На коленете си държеше шимпанзе. Шимпанзето ближеше фунийка сладолед. Всички пудели бяха бели, с изключение на един, който беше розов. Спрях.

— Никога не бях виждал розов пудел — казах аз.

— Човешка ръка. Боя. Трябва да опитате.

— Сеньор Галба?

Той посочи една врата.

Сеньор Галба беше рухнал в едно кресло и деликатно попиваше челото си с кърпичка. Беше с фрак и носът му над пластрона, вероятно защото всички носове винаги сякаш порастват през нощта, се превръщаше по-скоро в орган на предвещанието, предугаждането и изследователството, отколкото просто на обонянието. Носът на сеньор Галба сякаш беше тук на стража.

Пуделът лежеше в краката на маестрото, а голата му муцуна се подаваше от сивата растителност. Имаше сенки под очите. На масичката за гримиране, под шестте крушки, които блестяха над огледалото, имаше бутилка шампанско в кофичка, бутилка коняк и бутилка минерална вода. Имаше и шишета с лекарства и пълен с фасове пепелник. Сеньор Галба ми отправи една усмивка, но това не промени нищо в тревогата на погледа. Беше човек, който очаква. Направи ми с ръка любезен знак към една табуретка. Седнах.

— Как беше в Каракас? — поинтересува се той.

— Обещавам ви да се погрижа за кутрето — казах му аз.

Той беше пиян, но беше свикнал. Прие надменен вид:

— Защо? Някой ви е казал, че ще е тази вечер ли?

— Исках само да ви успокоя.

— Позволете ми да се изненадам, господине. Влизате в ложата ми с уверен вид, за да ми кажете: „Ще се погрижа за кутрето“, сякаш знаете, и то от сигурен източник, че ще сляза от афиша тази нощ. Да не би да сте срещнали… някого в коридора?

— Никого от този вид.

— Аха. Очевидно толкова съм привикнал с мюзикхола, че май съм малко обладан от точността, трите звънеца, влизането и излизането на сцената, продължителността на номера, асистента, който стои зад кулисите, загледан безмилостно в часовника…

— Вижте, Галба, казвам ви, че ще се погрижа за кучето. Можете да умрете спокоен. Всичко ще бъде наред.

— Вие подигравате ли ми се? Да познавате някой, който да е умрял спокоен?

— Това може да ви се случи и насън, нали?

— Coño — рече той. — Сега няма да смея да мигна. Отбележете, Мато Гросо е добро куче пазач. Сигурен съм, че ще излае.

— Не знам как ще смогнете да направите номера си в това състояние.

— Няма друго. Животът, смъртта…

Той помете тези дреболии с господарски жест.