Читать «Сияние на жена» онлайн - страница 11

— Вижте, Мишел… Нали бяхте Мишел?

— Да, Мишел съм. Помните ли, преди малко ви блъснах, докато излизах от таксито и…

— Вие сте пиян от мъка. Какво сте направил?

— … не успях да си тръгна. Бях й обещал да замина далеч, за да не се изкуша да изтичам там и… Не можах. Аз съм онова, което се нарича слаб човек, а при нас, слабите хора, когато някой обича една жена, то е с такава… сила, че… когато тя трябва да умре по… технически причини, да, по отвратително органични причини… защото са го открили прекалено късно и… Говорех ви, мисля, за това, че при нас, слабите хора, любовта и окончателните сбогувания, независещи от волята ни, са чиста злоупотреба с властта… и приемат страшни измерения… от нежност. Мисля си, че вие може би сте силна жена, не знам, не ви познавам, и в такъв случай ви моля да ме извините за притеснението. Не мога, госпожо — забележете, че отново ви казвам „госпожо“, за да подчертая, че сме си чужди — не мога, госпожо, да се оплача от нищо друго, освен от слабостта, защото силата, госпожо, не е на страната на слабите — трябва да отбележите, че го казах сполучливо и че не ми липсва ирония, следователно и ресурси…

Мълчание. Помислих, че е затворила. Силна жена. После чух гласа й:

— Къде сте?

— В ложата на сеньор Галба в „Клапсис“… сеньор Галба, спомняте си, човекът без покритие от застраховките…

— Чакайте ме на бара. Идвам.

Седнах пред тоалетката. Шест издути електрически крушки и бутилка коняк. Наздраве на влюбените, наздраве на краля на Франция. Мъжът без женската си половина ме гледаше в огледалото. Той, другият, аз, човекът без родно място. Взеха ти родното място, старче. Изборите ти, небето, полята и бостаните. А си мисля, че от цялата ми родина косите й бяха място по-тайнствено и по-сигурно дори от детските ми скривалища. Когато светлите й коси даваха приют на очите ми, преживявах моменти, за които човек може да говори само като за висше познание, основание за съществуване, което се простираше и върху всичко, което не беше тя, като че ли най-сетне разбирах каква липса и какво лишение са наточили бодлите и вкаменили камъка. Имах женска половина и не можеше и дума да става за търсене. Родното ми място имаше глас, сякаш създаден от живота за негово собствено удоволствие, защото си мисля, че и животът има нужда от веселие, като съдя по цветята по поляните, които се усмихват още повече от другите. Когато бяхме в къщата ни в Бриак, времето не влизаше вътре, а смирено оставаше отвън и бе толкова добре дресирано, че дори започваше да лае, когато тя отидеше в селото и се забавеше там. Тук говоря само за онова, което всяка двойка познава, това са неща, издълбали най-стария коловоз по земята. Говоря ви за една щастлива липса на оригиналност, защото щастието няма какво повече да измисли. Нищо от онова, което ни свързваше, не беше само наше, нищо не беше различно, уникално, рядко или изключително, имаше дълготрайност и вечност, имаше двойка, бяхме по-стари от човешката памет. Не мисля, че има щастие, което да няма все същия вкус от незапомнени времена. Хляб, сол, вино, вода, хладина и огън, двама сме, и всеки е земя, и всеки е слънце.