Читать «Сияние на жена» онлайн - страница 7

Чух съобщението за излитащия за Яунде, отидох до едно бюро да обменя доларите си и се озовах на магистралата на път за Париж. Докато давах адреса на шофьора, машинално добавих: „… на третия вляво“.

Той кимна одобрително с глава.

— Сигурно и това ще стане. Французинът не иска да излиза от колата си. Но още не сме я докарали дотам. Може би има асансьор.

Той потърси лицето ми в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че се смея. Засмях се.

Когато стигнах до улица „Сен-Луи-ан-Ил“ вече беше паднала нощ. Качих се и позвъних. Съжалих, че бях отпратил таксито, можех да ида да видя сеньор Галба, който също чакаше. Щях вече да слизам, когато вратата се отвори. Очите й бяха зачервени. Щом ме видя, сякаш понечи да се присмее, като че ли все още можехме да се притесняваме за условностите.

— За какво по-точно става въпрос? Ловен инстинкт? Грешите, не сте за тук, ако допуснем, че изобщо сте за някъде… Нищо няма да намерите. Даже и спасителен пояс…

Влязох и я взех в ръце. Почувствах ноктите й на тила си. Тя хлипаше. Знаех, че не става въпрос нито за мен, нито за нея. Беше въпрос на нищета. Само момент на взаимопомощ. И двамата имахме нужда от забрава, от крайпътен хан, преди да понесем нататък всеки своя товар от небитие. Трябваше да прекосим и онази пустиня, в която всяка падаща дреха къса, отдалечава и насилва, в която погледите се избягват един друг, за да избягат от голотата, която не е само тази на телата и в която безмълвието трупа камъни. Две излезли от релсите същества, които се крепят един друг със самотата си, а животът изчаква това да премине. Отчаяна нежност, която е само нужда от нежност. Понякога очите ни се търсеха в полумрака, за да се опълчат срещу неудобството. Снимка на момиченце върху нощното шкафче. Снимка на смеещо се момиченце на камината. Несръчен портрет, вероятно рисуван по памет. Общите неща помежду ни бяха при другите, но ни свързваше миг на бунт, на кратка борба, на отказ да бъдем нещастни. Все още не бяхме ние двамата: то беше нещо между нас и нещастието. Отказ да се проснем пред колелата, амин. Усещах сълзите й по бузите си. Винаги съм бил неспособен да плача и тя ми даряваше облекчение. Щом у нея се появи съжаление или угризение, срив, притеснение и чувство за вина, тя стана, облече пеньоар и се сви в едно кресло с колене до брадичката. Никога досега не се бях виждал като такъв натрапник в очите на жена.