Читать «Сияние на жена» онлайн - страница 10

— … Казвам всичко, каквото има за казване за тях… Ще видите. И имам шанса да не бъда разбиран. Иначе отдавна вече щях да бъда принуден да напусна сцената сред дюдюкания. Публиката щеше да се почувства оскърбена. Тя не обича някой да се отнася с такова презрение към толкова сериозни неща. Какво да се прави, ние, големите артисти, всички сме осъдени на бутилка в морето. Всъщност, вече няма море, има само бутилки. Имам един асистент, Свенсон, Свен Свенсон — запомнете това име — един млад швед, който пише дисертация по философия в университета в Упсала за моя живот и творчество. Признателен съм ви, че отказахте полета си, за да дойдете да ме поздравите. Това е то приятелството.

— Опитвах се да убия времето — казах му аз. — Ще позволите ли да се обадя?

Той учтиво посочи телефона и надигна бутилката с коняка до устните си. Пуделът не го изпускаше от очи. Целият трепереше. Станах и отидох да набера номера. Нищо. Сам го бях изключил, бях се проявил полезен докрай. В огледалото под електрическите крушки виждах един човек със слушалка в ръка, който набра един номер два пъти, както човек нашепва нечие име.

Сеньор Галба се надигна доста трудно. Онова, което не му достигаше откъм стабилност, той наваксваше с елегантност.

— Полицията по летищата е много добра — каза той. — Но ако имате нужда от фалшив паспорт, познавам един човек… — Той докосна върха на носа си. — Дълбоко познаване на нещата от този свят, господине. Моят нос, кучето ми и аз умеем да надушваме преследвания човек.

Той излезе и пуделът го последва тежко. Прекарах няколко минути, като си представях някакво учреждение, където се грижат за вас и изриват всичките ви належащи дела, съвестта, угризенията, спомените и ужаса, и където с едно завъртане ви превръщат в tabula rasa. Нямах и най-малкия шанс да се отърва сам и причината бе съвсем проста: прекалено много бях обичал, за да съм все още способен да живея от само себе си. Това бе абсолютна, органична невъзможност и всичко, което ме правеше мъж, бе у една жена. Знам, че понякога за нас казваха, почти като укор: „Те живеят изключително един за друг“. Натъжаваше ме киселият привкус на това наблягане, липсата на благородство и студеното му равнодушие към човешката общност. Всяка щастлива любов носи цветовете на нашия отбор и би трябвало да има милиони запалянковци. Братството ни се обогатява от всичко, което ни озарява. Радостта на едно дете или нежността на една двойка блестят за всички и винаги са място под слънцето. И една любовна безнадеждност, която губи надежда в любовта, е странно противоречие. Потърсих в джоба си сметката от двете кафета и набрах номера. Чух гласа й.

— Исках само да ви кажа… дължа ви обяснение.

— Никого ли не познавате в Париж?

— Елате. Не може да останете и да слушате тази останала без дъх индианска флейта… У тях, в Андите, това е разбираемо, при пет хиляди метра надморска височина човек не може да вдишва, а само издишва… не и на улица „Сен-Луи-ан-Ил“… Много добре знам, че когато хората не се познават, както сме ние с вас, всичко изглежда възможно… Аз също съм живял достатъчно дълго, за да се науча да нямам вяра на онези бели полета, по които човек може да напише каквото му скимне… Сещате се, че няма да ви говоря нито за любов, нито дори за приятелство… само за взаимопомощ… Имаме нужда от… от разсейване, и двамата… Това е. Разсейване… за да забравим…