Читать «Сияние на жена» онлайн - страница 8

— Моля Ви — рече тя.

— Добре.

Дрехите ми се валяха по мокета и започнах да ги изпълвам.

— Изобщо не знам защо направих това…

— Малко самоубийство — казах аз.

Тя се опита да се усмихне.

— Сигурно е това. Не бива да ми се сърдите. Има моменти…

— По много от всичко и най-вече от нищо. Можехме да изкараме още малко заедно.

— Нямам никакво желание да бъда щастлива.

— А кой ви говори за щастие, Лидия? Говоря ви само за взаимопомощ.

— Сам видяхте, че не… ставам за нищо.

— Естествено, когато човек го прави, сякаш се хвърля от седмия етаж…

— Не ме съдете прекалено сурово…

— Моля ви!

Напъхах вратовръзката в джоба си. Дебелашко е все пак след това да си сложите вратовръзка.

— Кога се случи това?

— Преди шест месеца. Но няма край… Питам се дали не го удължавам… прекалено, за да превърна спомена в причина да живея. Без това… нямаше да знам какво правя тук. Имало свидетели. Казват, че съпругът ми внезапно загубил контрол над колата. А той не караше бързо. Не мога да го упрекна в нищо. Беше сложил малката на задната седалка, винаги правеше така… Може би между него и мен всичко е било свършило още преди това и ми е нужно оправдание, за да му се сърдя…

Тя опря лице о коленете и виждах само побелелите й коси. След това вдигна глава. Очите й бяха възвърнали израза си на пребити с камъни.

— В такива случаи човек трябва да замине надалеч.

Най-сетне получих право на мъничко веселие по устните й.

— В Каракас?

— В Каракас.

— Прекалено далеч и прекалено бързо е, а както казахте преди малко в кафето, след това човек трябва да се върне…

Донесе от кухнята бутилка уиски и чаша.

— Една за из път — рече тя.

— Чин-чин.

Отпих. Тя ме наблюдаваше приятелски.

— Отскоро ли е?

— Кое по-точно?

— Осиротял сте от една жена.

Погледнах часовника си.

— Вече цял век — казах и си тръгнах.

III

Входът за артистите бе откъм някакъв безистен в задънена сред кофите за боклук уличка, срещу ръждясалата рулетка на едно студио за фотогравюра. От една кинокабина долитаха картечни откоси и скърцане на спирачки. Рижа котка дотърча с мяукане и се отърка в крака ми, вирнала опашка. Почесах я по ухото. За миг останахме заедно, а след това тя ме заряза. Отворих вратата. Пазачът тъкмо преглеждаше вестника с конните надбягвания.

— Сеньор Галба, ако обичате? Той ме очаква.

Той продължи да проучва възможните победители. Чаках със симпатия и загриженост, докато той не ме виждаше. Неонът наслагваше по лицето му виолетови вадички. Стаичката му сигурно беше два на метър и половина. До вестника имаше празна бутилка от вино. Овехтели и мръсни дрехи, които също чакаха всичко да свърши. Вкиснатата самота на изгубените вещи…