Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 81

Знам, че не променя.... но ще компенсирам за тях, някак. Ще видиш, ще намеря начин...

Значи това е телепатия, помисли си Мари-Линет. Тя можеше да почувства Аш, когато каза думите, да усети че наистина ги мислеше с отчаяна сериозност... и можеше да усети ще има много неща за компенсиране.

Не ме интересува. Ще бъда създание на тъмнината, също. Ще правя каквото трябва, без да съжалявам. Когато Аш започна да повдига главата си, тя стегна хватката си, опитвайки се да го задържи там.

- Моля те, не ме изкушавай. - Аш каза на глас, гласът му беше силен, дъхът му топъл срещу кожата й. -Ако взема прекалено много, ще те отслабя прекалено много. Наистина го мисля, скъпа.

Тя го пусна. Той вдигна пръчката и направи малък разрез на гърлото си, накланяйки глава, сякаш ще се бръсне.

Мари-Линет осъзна, че никога преди не беше правил това. С чувство което приличаше на страхопочитание, тя сложи устните си на врата му.

Пия кръв. Вече съм ловец... така де. Както и да е, пия кръв и ми харесва - може би защото няма вкус на кръв. Не като мед и страх. Имаше странен и магически и стар вкус, като звездите.

Когато Аш нежно я раздели от него, тя ся люшна на краката си.

- По-добре да се връщаме вкъщи. - каза той.

- Защо? Добре съм.

- Ще почва а ти става по-лошо и да отслабваш. И ако ще свършим с това да те превръщам във вампир...

- Ако?

- Добре, когато. Но преди да го направим, трябва да поговорим. Трябва да ти обясня всичко, трябва да разберем детайлите. Трябва да почиваш.

Мари-Линет знаеше, че той е прав. Тя искаше да остане тук, сама с Аш в тъмнината на кедровата гора, но се чувстваше слаба. Уморена. Очевидно беше трудна работа да станеш създание на тъмнината.

Те се насочиха натам, от където бяха дошли. Мари-Линет можеше да усети промяната в себе си - беше по-силно, отколкото когато беше разменяла кръв с момичетата. Те се чувстваше едновременно слаба и свръхчувствителна. Сякаш всяка пора от тялото й беше отворена.

Лунната светлина изглеждаше по-ярка. Тя можеше да види цветове - бледото зелено да листата на дърветата, зловещото лилаво на дивите цветя, които растяха в мъха. И гората вече не беше тиха. Тя можеше да чуе тайнствени звуци като мекото летене на игличките с вятъра, и собствените си стъпки.

Тя дори можеше да души по-добре, помисли си тя. Това място миришеше на кедър, растения, и нещо наистина диво, като нещо от зоологическа градина. И нещо горещо... горящо...

Машина. Пушат запълни ноздрите й. Тя спря и погледна към Аш тревожно.

- Какво е това?

Той също спря.

- Мирише на гума и бензин...

- О, Господи, колата... - Мари-Линет каза. Тя с погледнаха един друг за момент, след това едновременно се затичаха.

Беше колата. Бял пушек се издигаше от капака. Мари-Линет започна да се приближава, но Аш я издърпа отново назад.

- Просто искам да погледна под капака.

- Не. Виж. Там.

Мари-Линет погледна и ахна. Малки езици на пламъци се показваха изпод пушека, ближейки двигателя.

- Клаудия винаги ми е казвала, че това ще се случи. - каза тя мрачно, докато Аш я дърпаше още назад. -Само че мисля, че тя искаше да ми кажа, че ще се случи, когато съм вътре.