Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 27

- Това щеше да е добра идея, ако беше само тя. - Роуан каза търпеливо. - Но не е! Ще повлияваме на всеки, който дойде в къщата ли? Ами хората, които се обаждат по телефона? Ами учителите? Вие двете трябва да започнете училище след няколко седмици!

- Може би просто ще трябва да изпуснем това. - Кастрел каза без съжаления.

Роуан клатеше главата си.

- Трябва ни дълготрайно решение. Трябва да измислим логично обяснение, защо леля Опал я няма.

- Трябва да преместим леля Опал. - Кастрел каза равно. - Трябва да се отървем от нея!

- Не, не! Може би трябва да покажем тялото. - Роуан каза.

- Изглеждащо така?

Те започнаха да спорят. Джейд постави брадичката си върху главата на Тайги и започна да гледа през кухненския прозорец. Тя мислеше за Марк Картър, който имаше такова галантно сърце. Даваше й приятно забранена тръпка, само докато си го представя. Обратно вкъщи, нямаше хора разхождащи се свободно. Тя никога нямаше да бъде изкушена да наруши законите на „Нощния Свят” и да се влюби в един от тях. Но тук... да, Джейд почти можеше да си представи как се влюбва в Марк Картър,сякаш беше човешко момиче. Тя потрепери бълнувайки. Но точно, когато се опитваше да си представи, каквото човешките момичета си представяха, когато бяха влюбени, Тайги се мръдна внезапно. Той се изви в ръцете й и скочи на кухненския под и побягна. Козината на гърба му беше наежена.

Джейд погледна отново към прозореца. Тя не можеше да види нищо. Но... тя чувстваше...

Тя се обърна към сестрите си.

- Имаше нещо в градината тази нощ.... - каза тя. - ...и не можех да го подуша.

Роуан и Кастрел продължаваха да спорят. Те не я чуха.

****

Мари-Линет отвори очите си и кихна. Беше се успала. Слънцето светеше около ъглите на тъмно-сините й пердета.

Ставай и се захващай на работа, каза си тя. Но вместо това, тя лежеше разтърквайки очи, опитвайки да се събуди. Тя беше нощен човек, не сутрешен. Стаята беше голяма и боядисана в тъмно синьо. Мари-Линет сама беше залепила фосфорисцентни звезди и планети на тавана. Залепен за огледалото беше стикер, казващ - „ПАДАМ СИ ПО АСТЕРОИДИ”. На стените имаше грамадна карта на луната, постер от Алманаха §ку-Оагег, и снимки на Р1етйе§, НогзеЬеай №Ьи1а и пълното затъмнение през 1995. Това беше убежището на Мари-Линет, мястото където отиваше, когато хората не я разбираха.

Тя винаги се чувстваше в безопасност през нощта.

Тя се прозя и тръгна към банята, взимайки чифт дънки и тениска по пътя си. Тя вчесваше косата си, докато слизаше по стълбите, когато чу гласове идващи от хола. Гласа на Клаудия... и мъжки глас. Не е Марк, през делниците той обикновено отиваше в къщата на приятеля си Бен.

Беше непознат!

Мари-Линет надзърна от кухнята. Имаше момче седящо на дивана. Тя можеше само да види задната част на главата му, която беше пепеляво-руса. Мари-Линет сви рамене и започна да отваря хладилника, когато чу собственото си име.

- Мари-Линет й е много добра приятелка. - Клаудия казваше с бързия си глас с лек акцент. - Спомням си преди няколко години, че тя й помогна да оправи кошарата за козите.