Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 20

- Но... Божичко. - Мари-Линет каза отново. Тя почувства буца в гърлото си. - Къде... тя къде отиде?

- На север, някъде по крайбрежието. Не съм сигурна за името на града.

- Но... - гласът на Мари-Линет отслабна. Назад, вътрешният й глас я предупреди.

Сега беше времето да е учтива, да бъде предпазлива. Да пита още щеше да покаже на това момиче, че Мари-Линет знае, че нещо не беше наред с историята. И след като нещо не беше наред, това момиче можеше да е опасно...

Беше трудно да се повярва, гледайки милото, сериозно лице на Роуан. Тя не изглеждаше опасна. Но тогава Мари-Линет забеляза още нещо. Роуан беше боса.

Краката й бяха същия кремаво-блед цвят, като останалата част от нея, но мускулести.

Нещо в тях, начина, по който бяха застанали или празните места между пръстите, накара Мари-Линет да види тези крака бягащи. В дива, примитивна скорост.

Когато погледна нагоре, имаше друго момиче, което вървеше към Роуан. Онова със тъмната златна коса. Кожата й беше млечна вместо с цвят на орхидея, а очите й бяха жълти.

- Това е Кастрел. - Роуан каза.

- Да. - Мари-Линет каза. Тя осъзна, че зяпа. И осъзна, в момента след това, че тя беше изплашена. Всичко в Кастрел я караше да мисли за диви, примитивни моменти. Момичето вървеше така сякаш летеше.

- Какво става? - Кастрел каза.

- Това е Мари-Линет. - каза Роуан, с приятен глас. - Тя живее надолу по пътя. Дошла е да види леля Опал.

- Всъщност само да видя дали имате нужда от нещо. - Мари-Линет се намеси бързо.

- Ние сме нещо като единствените ви съседи. - шанс на стратегията, мислеше си тя. За - лице. Гледайки Кастрел, тя вярваше в опасността. Сега всичко, което искаше, беше тези момичета да не разберат какво знае тя.

- Ти си приятелка на леля Опал? - Кастрел каза елегантно. Жълтите й очи огледаха Мари-Линет, първо нагоре, после надолу.

- Да, идвам понякога, да помогна с... - О, Господи, не казвай градината. - ...козите. Ъм, предполагам, че ви е казала, че трябва да се доят на всеки дванадесет часа.

Изражението на Роуан се промени едва забележимо. Сърцето на Мари-Линет изтуптя силно. Г-жа Би никога, никога не би тръгнала, без да даде точни инструкции за козите си.

- Разбира се, че ни каза. - Роуан каза гладко, само секунда по-късно.

Дланите на Мари-Линет се потяха. Кастрел не беше свалила този пронизителен, спокоен, втренчен поглед от нея, дори и за момент. Като всеизвестната хищна птица, която гледа към всеизвестния заек.

- Е, става късно и се обзалагам, че имате неща за вършене. Трябва да ви оставя.

Роуан и Кастрел се спогледаха. След това и двете погледнаха към Мари-Линет, канелено-кафяви очи и златни очи се насочиха моментално към лицето й. Мари-Линет почувства отново, че пада в пропаст.

- О, не си тръгвай. - Кастрел като любезно. - Защо не влезеш вътре?

Глава пета

Марк все още мърмореше, докато минаваше покрай ъгъла на къщата. Какво правеше тук?

Не беше лесно да се влезе в градината от отвън. Той трябваше да мине през рододендрон храстите и тръстиките с боровинки, които оформяха жив плет около нея.