Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 21

И когато той излезе от тунела от жилави зелени листа, сцената, която се разиграваше пред него не достигна до мозъка му. Той се движеше на инерция за няколко секунди преди мозъка му отново да се включи.

Хей, чакай. Тук има момиче.

Красиво момиче. Много красиво момиче. Той можеше да я види ясно на светлината, идваща от верандата. Тя имаше дълга бяло-руса коса, цветът, който нормално само учениците в предучилищна имаше, и беше толкова хубава, колкото детска коса също, вееща се около нея като бледа коприна докато се движеше. Тя беше дребничка. С малки китки. Ръцете и краката й бяха деликатни.

Тя носеше старомодна нощница и танцуваше на това, което звучеше като реклама за наемане на неща. Върху стълбите на верандата стоеше очукано радио. Също така имаше черен котарак, който погледна веднъж към Марк и се притаи в сенките.

- Лооош кре-дит, няяяяма кре-дит, беееез притес-нения, щеее ви приемем... - радиото кънтеше. Момичето танцуваше с ръце над главата си - леко като пух, Марк си помисли, гледайки с удивление. Наистина, действително толкова лека, и какво ако това беше изтъркана фраза.

Когато рекламата приключи, започна кънтри-западняшка песен, тя се извъртя и го видя. Тя спря, замръзна, с ръце все още над главата й и кръстосани китки. Очите й се разшириха, а устата й се отвори.

Тя е изплашена, помисли си Марк. От мен. Момичето не изглеждаше грациозно сега, тя се наведе към радиото, опипвайки го, бутайки го. Опитвайки се да открие бутона за изключване, Марк осъзна.

Отчаянието й беше заразително. Преди да се замисли, Марк остави градинската ножица и се спусна, за да вземе радиото от нея. Той завъртя горното копче, спирайки песента преди края й. След това той погледна към момичето, което погледна към него с разширени сребристо-зелени очи. И двамата дишаха тежко, сякаш тъкмо бяха обезвредили бомба.

- Хей, и аз мразя кънтри-западняшка музика. - Марк каза след минута.

Никога не съм говорил на момиче така преди. Но той никога не е виждал момиче толкова изплашено от него преди. И толкова изплашена - той можеше да види сърцебиенето в бледите сини вени под прозрачната кожа на шията й.

Тогава, внезапно, тя спря да изглежда ужасена. Тя прехапа устната си и се изкикоти. Тогава, все още усмихвайки се, тя премигна и подсмъркна.

- Забравих. - каза тя, докосвайки леко ъгълчето на окото си. - Вие нямате същите правила, като нашите.

- Правила за кънтри-западняшка музика? - Марк се опита да познае. Той харесваше гласа й. Беше обикновен, не божествен. Предаваше й по-човешки вид.

- Правила за външната музика. - каза тя. - И телевизията, също.

- „Извън какво?” - помисли си Марк.

- Ъм, здрасти. Аз съм Марк Картър.

- Аз съм Джейд Редферн.

- Ти си една от племенниците на г-жа Бърдок.

- Да. Тъкмо пристигнахме миналата нощ. Ще живеем тук.

Марк изсумтя и промърмори “Моите съболезнования.”.

- Съболезнования? Защо? - Джейд огледа предпазливо градината.

- Защото да живееш в Бриар Крийк е съвсем малко по-вълнуващо, отколкото да живееш в гробище.

Тя го погледна продължително и удивено.