Читать «Таен вампир» онлайн - страница 72

Той й хвърли дяволит, смеещ се поглед. Очите му изглеждаха лешникови на тази светлина, почти златни.

-Лош съм. – каза просто.

Опита се да си сложи искрено неодобрение-като Фил-на лицето. Не се получи много добре.

-Джеймс знае ли, че си тук? Къде е той?

-Нямам си и на идея. Леля Мади ми даде ключовете по обяд, после излезна по някаква декоративна работа. Какво сънува?

Попи разклати главата си. Опитваше се да мисли. Вероятно Джеймс сега обикаляше, търсейки майка си.Когато я откриеше, щеше да разбере, че Аш е тук и щеше да се върне бързо. Което значеше...е, което значеше, че Попи трябва да държи зает Аш тук, докато Джеймс дойде.

Но как? Тя никога не се бе държала привлекателно и сладко с момчета. И се притесняваше да говори прекалено много. Можеше да се издаде като нов вампир. О, добре. Когато се колебаеш, затвори очи и скочи.

-Знаеш ли някакви добри върколашки шеги? – попита тя.

Той се разсмя. Имаше сладък смях и въпреки всичко очите му не бяха с лешников цвят. Бяха сиви, като на Джеймс.

-Все още не си ми казала името си, малка мечтателке. – отвърна той.

-Попи – каза тя и веднага си пожела да не го бе правила. Ами ако господин Расмусен бе споменал, че една от приятелките на Джеймс на име Попи е умряла? За да скрие нервността си, отиде да затвори вратата.

-Хубаво име на ламиа. – каза той. – Не харесвам особено имената на хората, ами ти? Имам три сестри и всичките те имат старовремски, обичайни имена. Роуан, Кристъл и Джейд. На татко ще му се пръсне кръвоносен съд, ако някоя от тях изведнъж поиска да се казва „Сюзън”.

-Или „Мади”? – попита Попи, заинтригувана.

-Ъ? Съкратено е от Мадър.

Попи нямаше представа какво значи мадър. „-Може би растение?” помисли си тя.

-Разбира се, не казвам нищо против Джеймс. – каза той, а гласът му бе толкова мил, все едно казваше точно обратното.

– Нещата са по-различни за вас в Калифорния. Трябва да се сливате повече с хората; трябва да сте по-внимателни. Така, че ако се наречете като паразитите, е по-лесно. – той сви рамене.

-Да, паразити са. – отвърна Попи наслуки. Тя си мислеше: „-Той си играе с мен. Не си ли?”

Имаше затъващото чувство, че той знае всичко. Тревогата я накара да се раздвижи. Запъти се към стаята за музика на Джеймс.

-Значи харесваш музиката на паразитите? – каза той. – Техно? Acid Jazz* (вид музика с елементи на джаз,

хип-хоп и пънк) Трип-хоп? Дръм и Бас? – тя размаха пластмасов запис пред него.

 – Това си е див дръм и бас. – той премигна.

– О, а това е страхотен индустриален шум. А това е наистина добро Acid House дивост, достигаща до костите ти към края...

Бе свалила защитата му. Никой не можеше да спре Попи, когато нещата се развиваха така. Разшири очите си и започна да бръщолеви глупости, като се правеше на ясновидец, като че знаеше как.

-Свободният стил се завръща. Напълно тайно, толкова далече, но се издига. Сега, Евро-денс, от друга страна...

Аш седеше в квадратното канапе, дългите му крака, опънати напред. Очите му бяха тъмно сини и безжизнени.

-Слънце, - каза най-накрая. – Мразя да прекъсвам. Но ти и аз трябва да поговорим.