Читать «Таен вампир» онлайн - страница 49

-Елайн, липсваш ми. – каза по телефона, взирайки се в светлината на слънцето, което грееше през прозореца и.

- Разкажи ми, Брейди. Как е?

- Лаура, Благодаря, за цветята!

- Попи, добре ли си? – питаха всички – Кога ще можем да те видим отново?

Попи не можеше да отговори. Искаше й се да може да се обади и на баща си, но никой не знаеше къде е той.

Също искаше да прочете „Нашия Град” когато трябваше да го направи, вместо да чете бележките на Клиф как да се правят шеги. Всичко, което можеше да запомни, е, че беше момиче, което щеше да умре, и имаше цял ден, за да оцени живота. Може би щеше да й помогне да изясни чувствата си ,но вече беше твърде късно. Беше загубила много неща от института, осъзна Попи. Използваше мозъка си, за да се смее на учителите –а това не беше особено интелигентно.

Откри че има нов вид уважение към Фил , който използваше интелигентността си, за да научи нови неша.

Може ли брат й не беше толкова блуждаещо загубен, след всичко. Може би – О, Боже – той беше прав за всичко.

„Толкова ли се променям” –помисли си Попи и се изуми.

Дали беше новата кръв в нея или просто ракът. А може би беше част от нея, не знаеше. Но тя се променяше.

Прозвуча скърцането на вратата. Попи знаеше кой е без да се нуждае да стане и да провери. Можеше да усети, Джеймс.

„Театърът започва” – помисли си Попи. Погледна часовника си. Невероятно. Беше 4:00 след обяд.

Сякаш времето прелетя. Буквално.

-Не се плаши. Все още ти остават часове – каза сама на себе си и отново взе слушалката. Но изглеждаше, че бяха минали само няколко секунди, когато майка и се появи на вратата.

-Скъпа, Фил казва че трябва да излезем. А, и Джеймс дойде, но му казах, че едва ли ще искаш да го видиш .. не искам да те оставям сама през нощта. – майка й беше странно развълнувана.

- Не, ще се радвам да видя Джеймс, сериозно. И мисля, че трябва да си вземете малко почивка. Сериозно.

- Хубаво. Радвам, се че сте се сдобрили. Но не знам дали...

Още малко трябваше да я убеждава, че е добре и че и остават седмици , дори и месеци живот. Че няма повод да остава петък вечер в къщи.

Но накрая майката на Попи я целуна и прие. Сега само оставаше да се сбогува с Клиф. Попи го извика и най-накрая му прости за баща си.

„Даде най-доброто от себе си” – си помисли тя, докато го гледаше изпод вежди и с малка усмивка – „И ще се грижиш добре за мама, така че ти прощавам. Добър си, наистина”

И тогава Клиф и майка й тръгнаха и това беше последният път, последният път, в който й казваха „ДОВИЖДАНЕ”. Попи извика имената им и двамата се обърнаха и се усмихнаха.

Когато си тръгнаха, Фил и Джеймс отидоха до стаята на Попи. Попи гледаше Джеймс. Сивите му очи бяха мрачни , без да показват чувствата му.

-Сега? – каза тя и гласът й леко трепна.

-Сега.

Глава десета

- Нещата трябва да се направят добре – каза Попи – Нещата трябва да са добре. Отиди за свещите, Фил.

Фил сякаш извика

-Свещи?

- Всички, които можеш да намериш. И възглавници. Нуждаем се от много възглавници. – коленичи пред музиката си и започна да изучава планината от CD-та. Фил я погледна за кратко и тръгна.