Читать «Таен вампир» онлайн - страница 48

- Ще бъде странно дори и да има значение какво става. – каза Фил под носа си.

– Добре, ела утре след обяд за да се сдобрим. Ще успеем да ги убедим да ни оставят сами с Попи.

- Ще е добре ако си тръгна сега – каза Джеймс, ставайки. Фил се премести, за да може да мине през вратата, но Джеймс се поколеба и погледна Попи.

-Добре ли си? – я попита тихо.

Попи му отвърна позитивно.

-Тогава, утре. – погали бузата й с пръсти. Малкият контакт накара сърцето на Попи да подскочи и прегърна

думите му в истини. Щеше да е добре.

Погледнаха се за момент , а след това Джеймс си отиде.

„Утре” – помисли си Попи, гледайки вратата затваряйки се зад него. - ” Утре ще е денят, в който ще умра”

„Или нещо такова”- Попи помисли, че не се случва на много хора да знаят точно кога ще умрат. Много хора нямаха възможност да се сбогуват така, както тя мислеше да направи.

Нямаше значение, че тя всъщност нямаше да умре. Когато една гъсеница се превръща в пеперуда, тя губи своя живот на гъсеница. Без повече да пълзи по клончетата и без повече да яде листенцата.

„Без повече институтът Пътят”-помисли си Попи – „Без повече да спя в това легло”

Тя трябваше да остави всичко назад. Семейството й, градът й. Целият си човешки живот. Започваше ново бъдеще, без дори да знаеше какво следва. Всичко, което можеше да направи, беше да вярва в Джеймс – и да вярва в собствените си качества да се приспособява.

Беше да гледа една пътека, пълна с лечение пред нея , и без да вижда докъде стига , и изчезваше в тъмнината.

„Без повече пързаляне по вълните на плажа” – помисли си. – „Без повече удари срещу бетона на обществения басейн. Без повече покупки в селището”

За да се сбогува, разгледа всеки ъгъл на стаята. „Сбогом, бял гардероб. Сбогом, малка масичка,където написах стотици писма. Сбогом, легло и пердета, които ме карахте да се чувствам като арабска принцеса.

Сбогом, музика”

„Ауч! Музиката ми. И CD-тата ми. Не мога да ги оставя тук. Не мога..”

Но разбира се, че можеше. Трябваше.

Замисли се още за музиката си преди да излезе от стаята си. Поободри се от запълването на тялото й от изгубената кръв.

- Здравей, мамо !

-О, Попи, на знаех ,че си будна.

Прегърна я силно, запомняйки всяко усещане : Пода под краката й. Меката миризма на кокос ,която имаше косата на майка й. И топлината на тялото й.

- Гладна ли си скъпа? Изглеждаш много по-добре.

Попи не можеше да издържи невинния поглед на майка си, и от мисълта за храна, и се повдигаше. Впи се отново в рамото на майка си.

- Изчакай малко – каза тя.

Откри, че след всичко нямаше да може да й каже сбогом. Не можеше да се оправи с целия си живот в само един обед. Дори и да имаше привилегията да знае кога ще умре, пак щеше да го направи като всички други – нямаше да е подготвена.

- Само запомни, че те обичам. – прошепна на майка си в ухото, със сълзи в очите си .

Остави на майка си да я отведе отново в леглото. Останалата част от деня прекара, обаждайки се по телефона. Опитвайки се да научи нещо от живота преди да се свърши, от приятелите си. Опитвайки се да го оцени, бързо, преди да го напусне.