Читать «Таен вампир» онлайн - страница 43

Странно, но момичето не реагира.

- Той е отрепка, - каза тя- влечуго.

Нещо в гласът и го накара да настръхне.

- И му казах, че ти никога не би искала да станеш нещо такова.

- Не бих - отговори Попи.- Дори и да значеше, че трябва да съм с него за цяла вечност. Никога повече не искам да го виждам.

Фил дълго я гледаше. После се облегна и си затвори очите. Не искаше да повярва, но Попи беше странна. Сега като се замисли, тя ставаше по странна откакто спомена за Джеймс. Значи сигурно бе в някакво състояние. Нито човек, нито вампир. Не би могла да мисли трезво, както каза Джеймс. Попи бе тази, която трябваше да реши. Имаше нещо, което трябваше да я попита.

- Попи? - Той изчака момичето да го погледне със зелените си, немигащи очи.

- Когато говорехме, Джеймс ми каза, че си се съгласила той да те промени преди да му се разсърдиш. Така ли е?

Попи надигна вежда.

- Ядосана сам му - тя потвърди, сякаш това беше единствената част от въпроса.

- И знаеш ли защо те харесвам? Защото винаги си го мразел. Сега и двамата го мразим.

Фил помисли за момент и заговори предпазливо.

- Добре, но когато не си му била ядосана, искала ли си да се превърнеш в това, което е той?

Изведнъж в очите на Попи просветна разумност.

- Просто не исках да умра - каза тя.- Бях уплашена и исках да живея. Ако лекарите можеха да направят нещо за мен... но не могат. – Сега тя седеше изправена на леглото, взирайки се в пространството сякаш беше видяла нещо страховито там. - Не знаеш какво е да знаеш, че ще умреш – пошепна.

Тръпки побиха Фил. Не, не знаеше това, но не знаеше и че може да си представи толкова ясно какъв би бил живота му след като тя умре. Колко празен щеше да изглежда светът без нея.

Дълго време и двамата мълчаха. После Попи пак легна на възглавниците.

Филип можеше да види пастелно тъмните сенки под очите и сякаш разговорът им я бе изтощил.

- Не мисля, че има значение - каза тя с леко закачлив тон.

- И без това няма да умра. Лекарите не знаят всичко.

„Значи ето как се справя с това”, помисли си Филип.- „Пълно отрицание”. Все пак той имаше цялата необходима информация. Имаше чист поглед върху ситуацията и знаеше какво трябва да направи.

- Ще те оставя да си починеш – каза той, чуквайки по ръката и. На допир тя беше студена и крехка, пълна с малки костици като птиче крило.- До после.

Той излезе от къщата й без да каже на никои къде отива. Отне му само десет минути, за да стигне сградата с апартаменти , понеже караше бързо. Никога не бе влизал в апартамента на Джеймс, който от своя страна го посрещна с едно студено

„ Какво правиш тук?”.

- Мога ли да вляза? Имам нещо да казвам.

Джеймс се дръпна назад, за да може Фил да влезе. Мястото беше просторно и празно. Имаше един стол до масата, еднакво разхвърляно бюро и квадратна грозна табуретка. Картонени кутии с книги и дискове бяха наредени по ъглите.

Една врата водеше до спалнята.

- Какво искаш?

- Първо трябва да обясня нещо. Знаеш ,че не можеш да направиш нищо за това, което си, но и аз не мога да направя нищо за това как го намирам. Не можеш да се промениш, нито пък и аз. Искам да разбереш това от началото.