Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 9

— Кой казва това?

— Moi — отвърна сержантът.

— Опитай на испански, Джон. Френският не ти отива особено.

— Si — каза той.

Лаборантката, която беше испанка, се намръщи на липсата му на произношение, а може би просто флиртуваше с него. Не беше първата, която го правеше.

Матюс заразглежда отново кървавата диря, част от нея изпитваше облекчение, че може би не ставаше въпрос за самоубийство. Знаеше, че не може да изрази на глас подобно чувство — другите нямаше да го разберат.

Идващи отдолу възбудени викове привлякоха вниманието им към водолаза, който се бе показал на повърхността и размахваше фенерчето си към близката лодка. На борда й имаше надпис МОРСКО ПОДЕЛЕНИЕ. Фигурираха и телефонен номер, и интернет адрес. Един нов свят.

Участието на морското поделение, което бе към отдел „Специални операции“ в Окръжната шерифска служба, обясняваше донякъде присъствието на Прейър.

— Намериха я — оповести очевидното Ламоя.

Оперативните работници, сержантът и психоложката се умълчаха. Момент на уважение към жертвата, докато по моста се разнасяха все повече викове. Двама от тях събираха кръвта й. Третият трябваше да анализира всичко и да припише престъплението на някого.

Матюс беше там да наблюдава. Но когато бледият подпухнал труп, който някога е бил жена, изплува на повърхността заедно с тримата водолази, тя се обърна и се отдалечи, давайки си сметка, че Нейтан Прейър, застанал в компанията на още няколко служители на Окръжната шерифска служба, наблюдаваше всяка нейна стъпка. Тя притисна скръстените си ръце малко по-силно към гърдите си.

Доволна, че е напуснала местопрестъплението, Дафни осъзна, че можеше да си тръгне оттук, но не можеше и нямаше да зареже този случай. Той беше толкова неин, колкото и на Ламоя.

5.

Твърде много розово

През късния следобед на следващия ден, докато няколко стажант детектива четяха задълбочено двете дузини доклади за изчезнали местни жители и прелистваха страниците на шест папки, претъпкани със съобщения за избягали на северозапад заподозрени (тези папки съдържаха рапортите до Сиатълското полицейско управление само от последните два месеца), телефонът в Обществена безопасност иззвъня и дежурният сержант го вдигна.

— Да! — отговори Ламоя.

— Сержант, обажда се Фил от главната канцелария.

— Да, Фил. К’во има?

— Току-що имахме телефонно обаждане. От някой си Феръл Уокър. Мъж. Гласът му звучеше младежки. Твърди, че описанието във вестника отговаря на това на сестра му и че доколкото знае, тя е изчезнала — спомена за някакъв шибан неин приятел, който не отговарял на телефонните му обаждания. Да изпратя ли доклад за разговора на горния етаж или какво?

— Не. Аз ще се погрижа за това. Дай ми координатите му.

Дежурният сержант продиктува данните на Ламоя и повтори каквото си спомняше от разговора.

— Дай ми ТВД — каза Ламоя, искайки точното време на деня, когато е бил записан разговора. Всички входящи в телефонния номератор обаждания се записваха дигитално. Ламоя можеше да получи достъп до съобщението и да го прослуша собственоръчно, но предпочиташе компютърът да го изтегли от комутаторното табло и да го съхрани и защити, така че да разполагат с него по-късно.