Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 11

Неколцина от мъжете, повечето млади и дрипави, я оглеждаха открито, докато вървеше, следвайки дадените й напътствия, край редицата към третата маса за почистване. Дафни щеше да се чувства неловко в тази среда дори и в джинси и работна риза, а облечена в панталон от туид, с басти в кръста и остър ръб, и в тъмносиньо яке от микрофибър, гарнирано с кожа, тя се чувстваше толкова комфортно, колкото сребристата сьомга под ножа.

Феръл Уокър изглеждаше по-скоро на седемнадесет, отколкото на двадесет. Ламоя й беше показал копия на две шофьорски книжки: на Уокър и на сестра му, Мери-Ан Уокър, двадесет и шест годишна. От първата Матюс бе узнала, че младежът има зелени очи и кестенява коса, че тежи 76 килограма и че не е донор на органи. Той носеше черна гумена престилка, омацана от лигавите вътрешности, с почистването на които си изкарваше прехраната. Престилката се опитваше да опази чифт мръсни дънки и износено горнище на анцуг, изцапано с петна от същия произход. Той свали от ръцете си две различни на цвят дебели гумени ръкавици — едната черна, другата жълта — и ги натика в скъсания джоб на престилката, който висеше върху гърдите му като огромен език. Изплакна ръце със студената вода, която течеше постоянно от един гумен маркуч над масата му. После ги избърса в кирливо парче от хавлиена кърпа, но, слава богу, не й протегна за поздрав нито едната. Тя му показа полицейската си значка, като я задържа, за да се увери, че я е видял.

Лицето на Уокър беше изпито, сякаш като малък е бил недохранван. Тя не можеше да види зелените му очи, защото бяха дълбоко хлътнали в орбитите. Зад гърба му, на високата дървена работна маса, по която се стичаше розова вода, лежеше нож за риба с дървена дръжка и острие, извито като измъчена усмивка. Докато отговаряше на първия й въпрос, адамовата му ябълка подскачаше като шамандура. Той ли се бе обадил в полицията, за да съобщи за изчезването на сестра си?

Младежът я гледаше така, сякаш едва ли не я познаваше — мъжете винаги я гледаха по този начин, но Уокър го правеше прекалено настойчиво и това я притесни.

— За Мери-Ан не е присъщо да отсъства от работа, а когато онзи задник каза, че и той не я е виждал, реших, че има нещо нередно, затова се обадих на вашите момчета… вашите хора… или каквито са там.

Тя поиска и получи описанието на сестрата, което се покриваше отчасти с наученото от шофьорската книжка: двадесет и шест годишна, руса, шейсет и един килограма, висока метър и шейсет, пушачка, работела тук на пети док. Видяна за последно — и това й се стори най-обезпокоително от всичко — преди почти три денонощия. Според патоанатома момичето беше прекарало във водата повече от четиридесет и осем часа. А това съвпадение във времето означаваше, че трупът почти сигурно бе на Мери-Ан. Матюс имаше в джоба си полароидна снимка на подпухналото от водата и наядено от раците лице на жената, но не можа да намери смелост да я покаже на това хлапе. Споменаването на „онзи задник“ я наведе на мисълта, че може би разполага с друг кандидат, който да идентифицира тялото.