Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 8

— Винаги се радвам да те видя — каза тя.

— Виж какво, ако стоиш прекалено близо до един боклук, започваш да миришеш като него. Не можех да позволя това да се случи с теб.

— Да бе, сигурно.

— Истина е, лейтенант — натърти той. — Изненадан съм да те видя тук. Нощна обиколка в дъжда и така нататък.

— Бях наблизо, когато чух повикването по радиостанцията — преиначи леко фактите тя.

— И това няма нищо общо с онази скочила от моста тийнейджърка и с чувството ти за вина, че не си успяла да я спреш?

— Кой кого анализира? — попита Матюс.

— Просто питам.

— Използваш въпрос, за да направиш изявление?

— Обожавам, когато си цинична.

Тя го сръга закачливо с лакът и сержантът се засмя. Тази близост беше непривична за тях и Дафни откри, че се наслаждаваше на момента.

— Оттук почти се вижда домът ти, нали?

— Предполагам. — Психоложката гледаше надолу към черната вода, под чиято повърхност плуваха водолази, екипирани с мощни фенери, чиито лъчи изглеждаха сиви в дълбините на езерото. Тялото, за което се смяташе, че принадлежи на жена, беше забелязано на повърхността преди по-малко от час, но бе изпуснало газовете си и бе потънало в опита си да ги възстанови. Някои хора не искаха да бъдат намерени.

— ОЛД я откри — обади се той. Отделът за лабораторна диагностика — криминалната лаборатория.

— Откри какво? — попита Матюс.

Ламоя не отговори, защото някаква кола профуча твърде близо — един полицай извика на шофьора да намали, — като разклати и едва не събори поставените набързо стойки с халогенни лампи. Вместо това сержантът посочи към мястото, където една лаборантка се трудеше над нещо, което приличаше на малко петно засъхнала кръв върху парапета на моста.

Кръвта я шокира — не защото беше кръв, а заради това, което загатваше. Дафни беше дошла на местопроизшествието, защото бе сметнала, че става въпрос за самоубийство. Наличието на кръв обаче показваше, че се е лъгала.

— Как я открихте? — попита тя.

— Постарахме се — отговори лаборантката, без да вдигне глава от парапета. После добави: — Няма гаранция, че е нейна.

— Разбира се, че е нейна — каза Ламоя.

— Ще разберем до сутринта.

— Може да е на всеки — обади се Матюс.

— Да бе, сигурно. Всички болни от хемофилия идват да се порадват на гледката от тази част на моста.

Едва сега психоложката забеляза дирята от капки. Някои от тях бяха заличени от мръсни стъпки, но въпреки това дирята се виждаше съвсем ясно. Втори оперативен работник очертаваше зоната от тротоара, през която минаваше започващата от шосето кървава следа. Едно по-задълбочено изследване на пръските щеше да установи от каква посока и с каква скорост е била направена дирята, но на пръв поглед това изглеждаше очевидно.

— Там е била паркирана кола — каза Ламоя. — Мъжът я е взел от багажника или от задната седалка, донесъл я тук — носел я е, не я е влачил, — блъснал я е в парапета, докато се е опитвал да я хване по-удобно, и voilà. Тя е заспала вечния си сън.