Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 229

— Исках да помогна — каза Уокър.

— Не е това, което очаквах.

— Обичам изненадите.

Тя цялата настръхна и по гърба й полазиха студени тръпки, но каза:

— Така ли? О, добре. — При тези думи отстъпи, извъртя се, наведе се и с цялата си сила блъсна Феръл, запращайки го настрани. После се шмугна в отвора вляво от нея, подхлъзна се, изкатери с мъка калното нанагорнище, озовавайки се току до отрязаната глава на Прейър, докато откопчаваше пипнешком кобура, измъкна пистолета, свали предпазителя, дръпна ударника и се извъртя. Уокър бе вече на крака пред отвора на дупката, когато тя натисна спусъка. Цък. Спусъкът засече. Матюс френетично заопитва да освободи заседналия куршум, в следващия момент Феръл я сграбчи за колената, дръпна силно и я просна по гръб. Главата на Прейър се търкулна от скута му и падна върху гърдите й. Тя я блъсна настрана и изпищя. Тогава усети тежестта на пистолета и разбра: пълнителят му го нямаше. Уокър бе изпразнил оръжието. Беше й поставил капан за пореден път.

Феръл цъкна с език укоризнено.

— Някой май се прояви като лошо момиче — каза той.

Тя се хвърли напред към спрея, затъкнат в колана на Прейър.

— Празен е — извика Уокър.

Матюс запрати пистолета по него, но той го избегна.

— Никога не съм обичал огнестрелните оръжия — вметна Уокър. — Чувствам се много по-сигурен с това. — Той размаха сивото извито острие между тях.

Изцапана с кръв и кал, на Дафни й бе необходимо известно време да възстанови дишането си. Тя се бе разграничила от него, едно съзнателно усилие от нейна страна, което сега не можеше да остане без последствие. Той я бе изпитал и тя се бе хванала на въдицата му, и се бе провалила.

— Това променя всичко — каза той мрачно. — Знаеш го, нали?

Нямаше какво да каже, сърцето й биеше учестено, устата й бе пресъхнала и я побиваха студени тръпки от мисълта за стореното. Обвиняваше се за взетото решение — беше позволила на страха да вземе връх над надеждата да се договори разумно за излизането си навън. Ако не беше замесена, ако бе само наблюдател, щеше да разпознае лошия избор на жертвата, правен на всяка крачка. Но пленница на своя страх, тя изпитваше единствено желанието да оцелее и вътрешната сила да се бори за това.

— Изправи се, Ана — каза Уокър, без да осъзнае неволната си грешка.

Образно казано, Матюс зърна светлина в края на тунела. След това си даде сметка, че тя беше реална: в далечината имаше реална светлина.

— Сега ще отидем да се присъединим към твоите приятелки — каза Феръл.

Хебрингър и Рандолф бяха единствените „приятелки“, за които можеше да се сети.

— Ще се опознаем взаимно.

За нея бе важно по някакъв начин да опита да възстанови разбирателството между тях, дори и да трябваше да участва в неговата фантазия, че тя не е някоя друга, а собствената му сестра. Неистово се мъчеше да измисли какво ли умалително име бе използвала сестрата към по-малкия си брат в даден момент от дългото им съжителство. Спря се на първото име, което й хрумна, „стреляйки в мрака“:

— Аз вече те познавам… Ферис Уил.