Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 227

— Прав сте. Разбира се, че сте прав.

— Някой ще ми обясни ли? — попита раздразнено Ибърсън.

Болд го бе загърбил и бе съсредоточил вниманието си единствено върху археоложката.

— Но къде? На друго ниво? Смесена канализационна система? Водоносен пласт? — Беше му трудно да изговаря думите — буцата в гърлото му, причинена от изчезването на Матюс, бе твърде голяма, за да я преглътне.

Той видя, че в очите й нещо трепна.

— Някаква идея? — попита я Лу. Тя поклати глава. — Каквато и да е — настоя Болд. — Той държи нашата лейтенантка някъде в Подземието. Гарантирам това.

— Само слухове — отвърна Бабкок с пресъхнало гърло.

Лу кимна гневно:

— Ще се доверя на слуховете.

— Има стари сведения за тунел на контрабандисти. Предполага се, че той е свързвал питейните заведения и хотелите с брега по време на Сухия режим. Бил прокопан от китайците. В онези дни се контролирал от китайската мафия — поясни историчката.

— Международният квартал? — помисли си за Мама Лу — жената, която най-напред го бе подтикнала към това разследване. Матюс бе изчезнала съвсем наблизо до този квартал. — И свързва това място с Международният квартал?

— Само казвам, че е възможно. Не, вероятно. Дори не, правдоподобно.

Болд извади мобилния си телефон и извика на Ибърсън:

— Трябва да се кача горе. Трябва да проведа един телефонен разговор.

Директорът махна на следващия автобус, който се зададе. След по-малко от две минути Болд и Бабкок крачеха по улиците.

58.

Подаръкът

Ниският тунел се снишаваше зад завоя и разкриваше огромно количество дървени подпори и греди — по всяка вероятност стари железопътни траверси, — които бяха почти напълно изгнили. Матюс се помъчи да прогони страха, който се опитваше да я завладее.

Уокър я спря и й нареди да се дръпне настрана. Не бяха стигнали много далече при този бавен ход. Тя видя как бледата светлина на фенерчето му освети ръба на голяма дупка в пръстената стена. Феръл се приближи до нея и надникна вътре, а психоложката остана с впечатлението, че е идвал тук и друг път.

Не можеше да види какво има в дупката, но мълчаливо се помоли той да не я кара да минава през нея. Приличаше на едно от онези места, от които човек никога не излиза. Не й вдъхваше никаква надежда, че може да води до някакъв спасителен път.

Уокър се обърна и я погледна, като първо насочи светлината към нея, а после към себе си, давайки й възможност да го види. След това с детински тон, от който я полазиха тръпки, каза:

— За мен е важно да знаеш колко много ме е грижа за теб.

— Феръл…

Той й изшътка и каза:

— За да разбереш до каква степен съм готов да ти помогна. Ти намери стаята. Ето защо… — Гласът му изтъня.

Дафни се притесни, че Уокър не можеше да задържи мисълта си, че връзките в мозъка му може би правеха засечка като резултат било от стрес, било от някаква органична малформация, която тя бе пропуснала да установи по време на контактите си с него. Всъщност тези контакти бяха твърде краткотрайни.

— Защото какво? — попита Матюс.

— Ами… то е целта на всичко това — поясни той.

— В случай че вече сме постигнали тази цел, Феръл… може би трябва да тръгнем обратно към повърхността.