Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 226

Джон зави зад ъгъла и влезе в следващата алея, като внезапно се запита къде, по дяволите, се намираше самият Болд. Матюс бе заложничка, а Серж го нямаше никакъв. Той трябваше или да е заключен, или да е мъртъв, за да стои настрана от това местопрестъпление.

Очите му светнаха при вида на бялото платнено етикетче на около пет метра от него — лъчът на тънкото му като писалка фенерче се натъкна на някак неуместния цвят за това място, където властваше кафяво пепелявата кал. Идеален, чист, бял. Открояваше се така ясно, сякаш му крещеше. Ламоя се насочи към него като копой — това сравнение го накара да се запита дали бе повикан отряд К–9. Той се наведе и го взе.

„Викторияс Сикрет“, среден ръст.

В този миг всичко изчезна: звуци, нощен въздух, писък на сирени, крясъци по радиостанции, движение, останаха само треперещите му пръсти и бялото платнено етикетче, което те стискаха до премаляване.

Колебаейки се дали да се обади или не за подкрепление, сержантът бързо се огледа наоколо за нещо, с което да повдигне капака на шахтата. Тя му бе казала недвусмислено, че ако изчезне, разчита на него да направи необходимото. Чатуин явно щеше да оплеска нещата, излагайки Матюс на опасност. Подкреплението можеше да почака, докато той не добиеше пълна представа за положението.

„Викторияс Сикрет“. Щеше да я закача за това, когато я намереше. А той със сигурност щеше да я намери. Трябваше. Това бе единственият му известен начин. Джон Ламоя винаги намира момичето.

57.

Друго ниво

— Къде отива всичката тази вода? — попита Болд Ибърсън и Бабкок. Археоложката носеше сини дънки, кафяв пуловер и гумени ботуши. Ибърсън беше сложил за случая маратонки, униформа в цвят каки и тънка червена грейка, която се закопчаваше с цип отпред. Двамата се обърнаха и го погледнаха озадачено. Един двоен автобус премина с голяма скорост край тях, вдигайки след себе си прах, пясък и дребен чакъл. Разсеяната светлина, която хвърляха живачните лампи, които осветяваха тунела за автобуси, придаваше на кожата на всички синкавозелен цвят.

— От главния водопровод — поясни лейтенантът. — Всичката тази вода… достатъчна да удави човек. Та къде би отишла тя? Къде би се изляла накрая? — Обърна се към Бабкок. — Долното ниво беше влажно, но не и наводнено.

Ибърсън отговори:

— Казах ви, че изтече през стенните отдушници.

— Част от нея със сигурност. Но всичката? — настоя Болд.

— Достатъчно, за да блокира работата ни — отбеляза директорът.

— Така ли смятате? — попита го Бабкок.

Лейтенантът нямаше време за празни приказки.

— Имаме една ранена полицайка. И друга — липсваща. Едно момиче, всъщност млада жена, е в критично състояние и може би няма да оживее. Времето ни притиска. Типът, когото преследвам, държи под контрол долното ниво. Следователно разполага с достъп към него, който ни е неизвестен. Водата от спукания водопровод е отишла някъде. И то не само в този тунел. По-голямата част от нея трябва да е изтекла в долното ниво — физичен закон. Тогава какво е станало с нея? Там трябваше да се е образувал плувен басейн.

Бабкок изхъмка разбиращо: