Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 61

Твлкав разговаряше с някаква важна на вид светлоока жена. Тъмната й коса беше вдигната в сложна плитка и в нея проблясваха заредени аметисти, роклята й беше тъмночервена. Изглеждаше почти като Ларал към края. Беше вероятно от четвърти или пети дан, съпруга и писар на някой от офицерите в този лагер.

Твлкав започна да хвали стоката си, но жената вдигна нежната си ръка.

— Мога да видя какво купувам, роботърговецо — рече тя с мек аристократичен акцент. — Лично ще ги проверя.

Придружавана от няколко войници, тя тръгна покрай редицата роби. Роклята й беше скроена по модата на алетските благородници — плътна коприна, тясна и прилепнала горе и със свободни поли долу. Закопчаваше се отстрани на торса от талията до шията, където завършваше с бродирана със злато якичка. По-дългият ляв ръкав обвиваше скритата ръка. Майката на Каладин винаги носеше ръкавица и той намираше това за много по-практично.

По лицето й беше изписано, че не е твърде впечатлена от видяното.

— Тези мъже са полумъртви от глад и са болнави — рече тя и взе тънка пръчица от една млада жена от свитата си. С пръчицата привдигна косата от челото на един роб и огледа клеймото му. — Искате по два изумрудени броама на глава?

Твлкав почна да се поти.

— Може би един и половина?

— И за какво бих ги ползвала? Не бих ги допуснала толкова мърляви близо до храната, а за повечето от другата работа си имаме парши.

— Ако Ваша Милост не е доволна, мога да се обърна към други принцове…

— Не — отвърна тя и плесна роба, когото оглеждаше, а той се отдръпна от нея. — Един и четвърт. Могат да помагат при рязането на дърва за нас в северните гори… — Щом забеляза Каладин, замълча за малко. — Ето така. Този е много по-добре от другите.

— Знаех си, че може да го харесате — каза Твлкав и пристъпи към нея. — Той наистина е съвсем…

Жената вдигна ръка и го накара да замълчи. Имаше малка раничка на устата. Стрит корен от злобурен щеше да й помогне да се отърве от това.

— Съблечи се от кръста нагоре, робе — нареди жената.

Каладин се беше втренчил право в светлосините й очи и изпитваше почти непреодолимо желание да я заплюе. Не. Не можеше да си го позволи. Не и когато имаше шанс. Измъкна ръцете си от торбестата дреха и я остави да се свлече до кръста, за да се видят гърдите му.

Въпреки осемте месеца в робство, мускулатурата му беше много по-добра от тази на останалите.

— Многобройни белези за толкова млад мъж — каза умислено благородничката. — Войник ли си?

— Да.

Каладиновото вятърно духче литна към жената и заразглежда лицето й.

— Наемник?

— Армията на Амарам. Гражданин от втори нан.

— Бивш гражданин — вметна бързо Твлкав. — Той беше…

Жената отново смълча Твлкав с пръчката и го изгледа свирепо. После със същата пръчка побутна встрани косата на Каладин и огледа челото му.

— Глифът шаш — рече тя и зацъка с език. Няколко от стоящите наоколо войници приближиха с ръце върху дръжките на мечовете. — Там, откъдето идвам, робите, които заслужават този знак, просто ги екзекутират.

— Те са щастливци — каза Каладин.