Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 52

Поне това беше вярно. Когато работеха, робите трябваше да получават малка заплата — половината от плащането на свободните работници, което пък бездруго често беше далеч по-малко, отколкото би взел пълноправен гражданин за същата работа. Но все пак беше нещо, и се изискваше по алетския закон. Само на ардентите — които така или иначе не бива да притежават нищо — не трябва да се плаща. Е, на тях и на паршите. Паршите обаче бяха повече животни, отколкото друго.

Робът можеше да внася заплатата си за покриване на робския дълг и след дългогодишен труд да заработи свободата си. На теория. Спътниците на Каладин продължиха да бърборят, докато фургоните се спускаха по наклона, но той самият се оттегли в дъното. Предполагаше, че възможността за изплащането на робската цена е някаква измама, целяща да държи робите кротки. Дългът беше огромен, далеч по-голям от цената на роба, и на практика беше невъзможно да се изплати.

При предишните господари Каладин беше искал да му плащат заплатата. Те винаги намираха как да го измамят — удържаха му за подслон, за храна. Такива си бяха светлооките. Рошоне, Амарам, Катаротам… Всеки светлоок, когото Каладин познаваше от времето си като свободен човек и сега като роб, беше развален до сърцевината, въпреки външната осанка и красота. Бяха като разложени трупове, облечени в прекрасни коприни.

Другите роби продължаваха да говорят за кралската армия и за справедливостта. Справедливост? Каза си Каладин, облегнат на дъските. Не съм убеден, че има такова нещо. Но все се чудеше. Това беше армията на краля — армиите на всичките десет върховни принцове — дошла да изпълни Договора за Отмъщение.

Ако имаше едно нещо, което той все още си позволяваше да желае, беше възможността да вземе копието. Да се бие отново, да опита да открие пътя към предишната си същност. Човек, който се грижи.

Ако можеше да го намери някъде, това беше мястото.

5

Еретичката

„Виждал съм края и съм чувал да го назовават. Нощта на Скърбите, Истинското Опустошение. Вечната Буря.“

Записано на първи Нанес, 1172 г., петнадесет секунди преди смъртта. Обектът е тъмноок младеж с неизвестен произход.

Шалан не очакваше Ясна Колин да е толкова красива.

Величествена, зряла красота, каквато можеш да очакваш от портрета на някой учен с историческо значение. Шалан разбра, че наивно е очаквала Ясна да е грозновата стара мома, като строгите бавачки, които я бяха обучавали преди години. Как иначе да си представя човек еретичка, която е навлязла отдавна в тридесетте си години и все още не е омъжена?

Ясна нямаше нищо общо с това. Беше висока и стройна, с чиста кожа, тънки черни вежди и гъста, тъмна като оникс, коса. Част от косата й беше вдигната и оплетена около малко спираловидно златно украшение и забодена с две дълги игли. Останалата част се спускаше зад врата й на ситни стегнати къдрици. Даже и така оплетена и накъдрена, косата достигаше до раменете на Ясна — ако беше спусната, щеше да е дълга колкото косата на Шалан, която стигаше под средата на гърба й.