Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 50

Каладин забеляза как пет-шест вятърни духчета се стрелкат стремглаво и прозрачните им фигурки преследват последните пориви на бурята, или може би пътуват редом с тях. Около растенията се надигаха светлинки. Живи духчета. Приличаха на блестящо зелени прашинки или на рояци прозрачни насекоми.

По стената на колата крачеше ног, навирил във въздуха космоподобните си бодли, за да долавя промените във вятъра; отстрани на длъгнестото му тяло имаше десетки чифтове крачка. Гледката беше напълно позната на Каладин, ала той никога не беше виждал ног с толкова тъмновиолетова черупка. Къде ли водеше Твлкав своя керван? Тези необработваеми склонове на хълмовете изглеждаха съвсем подходящи за земеделие. Можеш да нахвърляш един товар течен тор, смесен със семена от лавис, през сезоните на по-слабите бури веднага след Дъждовния. За четири месеца ще добиеш по целия хълм полипи, по-едри от човешка глава, готови да се разпукат, та да прибереш зърното от тях.

Чулите се разхождаха, хапваха скални пъпки, плужеци и дребни ракообразни, които бяха наизлезли след бурята. Таг и Блут мълчаливо впрегнаха животните, а киселият Твлкав се измъкна от водоупорното си укритие. Роботърговецът беше сложил шапка и наситеночерна пелерина срещу дъжда. Той рядко излизаше преди бурята да е спряла напълно; явно сега много бързаше да стигне до целта. Толкова близо до крайбрежието ли бяха? Другаде из Ничиите хълмове не можеха да намерят градове.

След няколко минути фургоните отново затрополиха по неравната земя. Каладин се облегна назад. Небето се проясни, бурята се превърна в черно петно на западния хоризонт. Слънцето донесе така желаната топлина и робите се обливаха в лъчите му, докато от дрехите им се отцеждаше вода и капеше от трополящия вагон.

Не след дълго към Каладин се стрелна една прозрачна панделка от светлина. Той беше започнал да приема като даденост присъствието на вятърното духче. Тя си беше отишла по време на бурята, но щеше да се върне. Както винаги.

— Видях и други от твоя род — рече Каладин небрежно.

— Други ли? — попита тя и прие образа на млада жена. Започна да ходи във въздуха около него, като от време на време се завърташе, сякаш танцуваше под недоловим ритъм.

— Вятърни духчета. Следваха бурята. Сигурна ли си, че не искаш да идеш с тях?

Тя се вгледа на запад с копнеж.

— Не — рече накрая и продължи да танцува. — Тук ми харесва.

Каладин сви рамене. Тя беше престанала да си прави заядливи шеги и затова той повече не си позволяваше присъствието й да го дразни.

— Наблизо има други — каза духчето. — Други като тебе.

— Роби?

— Не знам. Хора. Не тези тук. Други хора.

— Къде?

Тя посочи с прозрачното си пръстче на изток.

— Там. Много хора. Много и много.

Каладин се изправи. Не можеше да си представи, че духчето може добре да мери разстояние и да брои. Да…, Каладин хвърли поглед натам и заразглежда хоризонта. Това е дим. От комини? Долови го във вятъра; ако не беше дъждът, щеше да го усети по-рано.

Трябваше ли да се вълнува за това? Нямаше значение къде е роб — все щеше да е роб. Беше приел този живот. Сега това беше неговият път. Не се грижи, не се тревожи.