Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 51

Все пак гледаше навън с любопитство, когато фургонът се изкачи на един хълм и така робите можеха добре да видят какво има напред. Това не беше град. Беше по-просторно, по-голямо. Огромен военен лагер.

— Велики Отче на Бурите… — прошепна Каладин.

Десет армии бяха разположени по характерния за алетите начин — кръгово, по роти, цивилните в най-външния кръг, наемниците след тях, гражданите войници в следващия кръг и в центъра — светлооките офицери. Настанили се бяха в няколко огромни прилични на кратери образувания с почти правилна форма, само страните им бяха назъбени. Като черупка на счупено яйце.

Каладин беше напуснал почти същата армия преди осем месеца. С тази разлика, че армията на Амарам беше далеч по-малобройна. Тази се простираше на мили по скалите и достигаше далече на север и на юг. Хиляда знамена с хиляда двойки родови глифове гордо се развяваха на вятъра. Имаше някакви палатки, предимно вън от войските, а повечето войници бяха настанени в големи каменни казарми. Значи тук имаше Превръщатели.

В лагера право пред тях се вееше знаме, което Каладин познаваше от книгите. Тъмносиньо с два бели глифа — кок и линил — стилизирани като меч пред корона. Домът Колин. Кралската фамилия.

Каладин със страхопочитание погледна оттатък войските. Пейзажът на изток беше точно такъв, какъвто бе слушал да го описват в десетките различни истории за кампанията на краля срещу предателите паршенди. Грамадна насечена равнина от скали — толкова широка, че той не можеше да съзре другия край — нацепена и прорязана от отвесни пропасти, разломи с ширина от по двадесет-тридесет стъпки. Бяха толкова дълбоки, че изчезваха в тъмнината, и образуваха нащърбена мозайка от неравни плата. Някои големи, други малки. Просторната равнина приличаше на тепсия, която е била счупена и парченцата й — събрани наново с малки фуги помежду им.

— Пустите равнини — прошепна Каладин.

— Какво? — попита вятърното духче. — Какво има?

Каладин с усмивка поклати глава.

— Посветих години на опити да се добера до това място. Това искаше и Тиен, поне накрая. Да дойдем тук, да се сражаваме в кралската армия…

И сега Каладин беше тук. Най-сетне. Случайно. Досмеша го заради тази нелепост. Трябваше да забележа. Трябваше да разбера. Въобще не сме вървели към брега и тамошните градове. Идвали сме насам. На война.

Мястото би трябвало да е подчинено на алетските закони и правила. Според неговите очаквания Твлкав би желал да ги избегне. Ала тук вероятно би получил и най-добрите цени.

— Пустите равнини? — каза един от робите. — Наистина ли?

Останалите се скупчиха наоколо и почнаха да надзъртат навън. В неочакваното вълнение като че ли забравиха страха от Каладин.

— Наистина са Пустите равнини! — рече друг. — Това е армията на краля!

— Може би тук ще намерим справедливост — додаде трети.

— Чувал съм, че домашните прислужници на краля си живеят като най-богатите търговци — обади се друг. — Значи и робите му добре я карат. Ще се намираме на воринска земя; даже ще имаме заплата!