Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 48

— Вярвам ти, дезертьоре. Жалко. Е, ще трябва да се доверя на паметта си. Картата бездруго не я биваше. Почти съм щастлив, че я скъса. Изкушавах се аз самият да го направя. Ако някога се натъкна на портрети на бившите ми съпруги, ще имам грижата да ти попаднат в ръцете и да се възползват от неповторимите ти дарби.

Твлкав се отдалечи. Каладин го погледа и изруга тихо.

— За какво беше това? — каза вятърното духче и дойде при него с наклонена глава.

— Открих, че почти го харесвам — рече Каладин и хласна главата си в клетката.

— Но… след онова, което той направи…

Каладин сви рамене.

— Не казах, че Твлкав не е гадина. Просто е приятен. — Помълча, сетне се смръщи. — Тези са от най-лошия вид. Като ги убиеш, в крайна сметка се чувстваш виновен за това.

* * *

По време на буря фургонът пропускаше. Не беше изненадващо. Каладин подозираше, че Твлкав е доведен до това да търгува с роби от несполука. Може би е трябвало да търгува с други стоки, но нещо — липса на капитал, нужда спешно да се махне отнякъде — го е накарало да подхване тази най-презряна работа.

Хората като него не можеха да си позволят лукс или дори качество. Можеха само да покриват дълговете. В случая това означаваше фургони, които пропущат. Обкованите им страни бяха достатъчно здрави да устоят на бурните ветрове, но не бяха удобни.

Твлкав почти не смогна да се приготви за тази буря. Явно скъсаната от Каладин карта съдържаше и списък с датите на бурите, купен от някой странстващ бурегадател. Бурите можеха да се предвидят по математически път; бащата на Каладин имаше това за хоби. Можеше да посочи точния ден в осем от десет случая.

Дъските тропаха по пречките на клетката, докато вятърът подмяташе колата, разтърсваше я, люлееше я като играчка в ръцете на нескопосен великан. Промъкваха се и проблясъци от светкавиците, придружени от гръм. Това беше единствената светлина, с която разполагаха.

От време на време блясваха светлини без гръмотевици. Робите пъшкаха от ужас и си мислеха за Отеца на Бурята, за сенките на Сияйните рицари или за Пустоносните — за всички тях се разказваше, че обитават най-силните бури. Хората се купчеха в далечния край на фургона и се топлеха един друг. Каладин ги остави и седеше сам с гръб към дъските.

Не се боеше от приказките за създанията, които бродеха с бурите. В армията беше принуден да преживее една-две бури под ръба на някой камък или в друг случаен подслон. Никой не обичаше да е на открито по време на буря, но понякога човек не можеше да го избегне. Създанията, които бродеха с бурите — може би дори самият Отец на Бурята — не бяха дори приблизително толкова смъртоносни, колкото подмятаните във въздуха камъни и клони. Всъщност най-опасен бе първият пристъп на вятъра и водата — стената на бурята. Колкото по-дълго изтраеше човек след него, толкова повече отслабваше бурята, а краят й беше просто дъждец.

Не, Каладин не се боеше, че Пустоносните търсят месо, с което да пируват. Притесняваше се да не се случи нещо на Твлкав. Роботърговецът изчакваше бурята в тесен дървен сандък, изработен в дъното на фургона му. На пръв поглед това беше най-безопасното място в целия керван, но някой лош каприз на съдбата — захвърлен от вихъра камък, съборен фургон — можеше да го погуби. В този случай Каладин предвиждаше, че Блут и Таг ще побегнат и ще изоставят всички в клетките със заключени дървени страници. Робите бавно ще умрат от глад и жажда, изпечени от слънцето в тези сандъци.