Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 290

— Е… Според мен може би трябва да продължим да работим по моста. Това е само първи опит, Телеб. Вероятно има и друг начин. Да направим обсадните мостове по-тесни или нещо такова?

— Много скъпо ще излезе, господарю — отговори Телеб.

— Ако ни помогне да спечелим още едно скъпоценно ядро, усилието ще се изплати неколкократно.

— Да — съгласи се Телеб. — Ще разговарям с госпожа Калана. Може би ще е в състояние да измисли нов модел.

— Добре — каза Далинар. Той дълго се взира в моста. После, кой знае защо, се обърна в обратната посока, където работниците копаеха рова за нужниците.

— Татко? — обади се Адолин.

— Защо според теб няма работни облекла, подобни на Бронята? — попита Далинар.

— Какво?

— Бронята дава огромна сила, но рядко я ползваме за нещо различно от война и клане. Защо Сияйните са изработвали само оръжия? Защо не са направили полезни инструменти за обикновените хора?

— Не знам — отвърна Адолин. — Може би защото войната е най-важното нещо в нашия свят.

— Може би — повтори Далинар и гласът му омекна. — А може би това е последното проклятие за тях и техните идеали. Защото въпреки възвишените си претенции те никога не са дали Броните си на обикновените хора, никога не са им разкрили тайните им.

— Не… Не разбирам защо това е важно, татко.

Далинар леко се олюля.

— Трябва да продължим с проверките. Къде е Ладент?

— Тук съм, господарю. — Един нисък мъж пристъпи към Далинар. Гологлав и брадат, ардентът носеше сиво-синя подплатена одежда, от която ръцете му едва се подаваха. Приличаше на рак, който е твърде малък за черупката си. Беше ужасно горещо, но той явно нямаше нищо против.

— Прати вестоносец в Пети батальон — нареди Далинар. — Те са следващите, които ще посетим.

— Да, господарю.

Адолин и Далинар тръгнаха. За днешните проверки бяха избрали да облекат Броните си. Не беше необичайно. Мнозина Броненосци все си намираха оправдание да обличат Броните. А и за войниците беше добре да виждат своя върховен принц и наследника му в пълното им величие.

Когато напуснаха сборния пункт и влязоха в самия лагер, привлякоха внимание. Също като Адолин, Далинар не носеше шлем, но яката на бронята му беше висока и корава, стигаше до брадичката му. Кимна на войниците, които отдадоха чест.

— Адолин, усещаш ли Вълнението по време на сражение?

Адолин се сепна. Той отлично знаеше какво има предвид баща му, но чу думите с изумление. Вълнението не се обсъждаше често.

— Аз… Да, разбира се. Кой не го усеща?

Далинар не отговори. Напоследък беше толкова сдържан. Това в очите му болка ли беше? Какъвто беше преди, помисли Адолин, заблуден, но уверен. Всъщност беше по-добре.

Далинар не каза нищо повече и двамата продължиха през лагера. За шест години войниците се бяха устроили напълно. По казармите бяха изписани знаците на батальоните и отрядите, а между тях бяха разположени мангали, столчета и засенчени с тенти столови. Бащата на Адолин не забраняваше такива неща, но беше наложил правилник, който да предотврати небрежността.

Освен това беше одобрил повечето молби за довеждане на семействата в Пустите равнини. Офицерските съпруги, естествено, бяха тук — добрият светлоок офицер всъщност представляваше отбор: мъжът командва и се сражава, жената чете, пише, върши инженерната работа и управлява лагера. Адолин с усмивка се замисли за Малаша. Дали тя ще се окаже жената за него? Напоследък се държеше малко хладно. Разбира се, имаше я и Данлан. Едва се беше запознал с нея, но беше заинтригуван.