Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 280

— Според мен зависи — вметна Каладин.

— От какво?

— От това дали си търговец на ножове или не. Нали така, Дуни?

Другите двама погледнаха Дуни, който беше дошъл по-близо да слуша. Слабоватият момък подскочи и се изчерви.

— Еее… хммм…

Скалата се усмихна на казаното от Каладин.

— Дуни — обърна се той към младежа. — Странно име. Какво означава?

— Какво означава ли? Не знам. Имената не винаги значат нещо.

Скалата разочаровано поклати глава.

— Равнинци. Как бихте могли да знаете кои сте, ако имената ви не значат нищо?

— Тоест твоето име означава нещо? — попита Тефт. — Ну… ма… ну…

— Нумухукумакиаки’ аиалунамор — отговори плавно рогоядецът на родния си език. — Разбира се. Описание на много специален камък, който баща ми открил в деня преди да се родя.

— Името ти е цяло изречение? — несигурно се обади Дуни, като че не знаеше дали тук му е мястото.

— Поема. В планините всяко име е поема.

— Така ли? — обади се Тефт и се почеса по брадичката. — Тежичко ще е да викаш цялото семейство за обед.

Скалата се разсмя.

— Вярно. Вярно. Възникват и разни интересни спорове. Обикновено най-хубавите обиди в нашия край са в стихотворна форма. Да приличат по ритъм и форма на името на човека.

— В името на Келек — възкликна Тефт. — Звучи като много работа.

— Може би затова повечето спорове завършват с пиене — отговори Скалата.

Дуни колебливо се усмихна.

— Ей, палячо като планина, миришеш на мокра свиня, на лунна светлина се разходи и в блатото се ти хвърли.

Скалата се разсмя неудържимо, бумтящият му глас отекна в пропастта.

— Добре е, добре е — рече той и изтри очи. — Простичко, но добро.

— Прозвуча малко като песен, Дуни — намеси се Каладин.

— Е, това беше първото, което ми хрумна. За да ми се получи римата, взех мелодията на „Двамата възлюбени на Мари“.

— Можеш да пееш? — удиви се Скалата. — Трябва да чуя.

— Ама…

— Пей! — нареди Скалата и вдигна пръст.

Дуни изстина, но го послуша и подхвана песен, която не беше позната на Каладин. Беше забавна и разказваше за една жена и братя близнаци, които тя мислела за един човек. Гласът на Дуни беше чист тенор. Той като че ли беше по-уверен, докато пееше, а не докато говореше.

Биваше го. Когато подхвана втория куплет, Скалата започна басово да тананика в съзвучие с него. Рогоядецът явно беше опитен певец. Каладин погледна към останалите мостови с надеждата да въвлече още някой в разговора или в песента. Усмихна се на Белязания, но в отговор получи само сърдита гримаса. Моаш и тъмнокожият азиш Сигзил дори не го погледнаха. Пеет се беше вторачил в краката си.

Когато песента свърши, Тефт заръкопляска одобрително.

— В много кръчми не можеш да чуеш по-добро изпълнение.

— Хубаво е да срещна равнинец, който може да пее — рече Скалата и се наведе да вземе един шлем, който пъхна в торбата си. Като че ли в тази пропаст днес нямаше кой знае какво за взимане. — Почнал бях да мисля, че всички равнинци сте глухи като старата брадвохрътка на баща ми. Ха!

Дуни се изчерви, но закрачи по-уверено.

Продължиха да вървят. Тук-там се натъкваха на завои или процепи в скалата, където водите бяха довлекли много неща. Тук работата ставаше по-тежка, понеже често се налагаше да издърпват труповете или камарите кости, за да приберат каквото трябва. Давеха се от миризмата. Каладин им каза засега да оставят по-изгнилите тела. Духчетата на разложението се тълпяха около мъртвите. Ако не успееха да съберат достатъчно вещи, по-късно мостовите щяха да се върнат пак тук.