Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 278

Освен това пропастите представляваха зашеметяващ лабиринт и стигането до определено плато и връщането в лагера в разумно време беше почти невъзможно. Смяташе се, че е разумно да се изчака бурите да довлекат телата до алетската част от Равнините — поне бурите винаги бушуваха от изток на запад — и после да се пращат мостовите да ги претърсят.

Това включваше много случайно скитане. Но с течение на годините в пропастите бяха нападали достатъчно тела и не беше особено трудно да се намерят места за събиране на оръжия. От мостовия отряд се изискваше да извади определено количество спасено имущество. В противен случай спираха заплатата. Нормата обаче не беше тежка. Достатъчна беше да накара мостовите да работят, но да не ги претоварва. Като повечето им задачи, и тази целеше просто да ги държи заети.

Докато вървяха по дъното на първата пропаст, някои от хората извадиха торбите и почнаха да прибират оръжия. Шлем тук, щит там. Внимаваха за сфери. Ако намереха паднала ценна сфера, целият отряд щеше да получи малка награда. Разбира се, не им позволяваха да свалят в пропастта свои сфери или други вещи. А на излизане мостовите биваха щателно претърсвани. Унижението от това претърсване — то включваше всяко възможно скривалище — беше една от причините хората така да ненавиждат службата в пропастта.

Но не беше единствената. Докато вървяха, дъното на пропастта се разшири до петнадесетина стъпки. Тук по стените имаше драскотини, резки, където мъхът беше изтръгнат и самата скала беше одрана. Мостовите се мъчеха да не гледат натам. От време на време в тези пропасти идваха чудовища в търсене или на мърша, или на подходящо плато, където да излязат да правят какавидата си. Мостовите ги бяха срещали рядко, ала все пак се беше случвало.

— В името на Келек, мразя това място — рече Тефт, който вървеше до Каладин. — Чувал съм, че веднъж цял отряд бил изяден от чудовище. То ги приклещило в някакъв задънен проход и просто си ги взимало един по един и ги изяждало, когато опитали да избягат.

Скалата се ухили.

— Ако всички са били изядени, кой тогава се е върнал да разказва историята?

Тефт се почеса по брадичката.

— Де да знам. Може просто да не са се върнали.

— Значи може да са избягали. Да са дезертирали.

— Не — отвърна Тефт. — Не можеш да излезеш оттук без стълба.

Той вдигна поглед към тясната синя ивица на седемдесет стъпки над тях, която следваше очертанията на платото.

Каладин също погледна нагоре. Синьото небе изглеждаше така далечно. Като светлината на самите Селения на покоя. Дори човек да успееше да се изкатери на някое по-ниско място и да излезе, щеше да се озове хванат в капан в Равнините, без да може да прехвърля пропастите, или пък прекалено близо до алетските лагери и съгледвачите щяха да го видят как прекосява постоянните мостове. Човек можеше да опита също да се отправи на изток, където платата бяха толкова ерозирали от бурите, че приличаха повече на кули. Но пътят дотам би се проточил цели седмици и изискваше преживяването на много бури.