Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 277

Каладин скочи от стълбата и се приземи с плясък в локва дъждовна вода. Запали факлата и я вдигна високо, за да огледа мрачната пропаст. Стените бяха хлъзгави, обрасли с тъмнозелен мъх и някакви тънки ластари, непознати за Каладин, висяха от скалите. По тях бяха разпилени и парчета кости, дърво и парцаливи дрехи.

Някой пльосна до него. Тефт изруга при вида на мокрите си крака и панталони, когато излезе от голямата локва.

— Бурята да отнесе тоя кремлинг Газ — измърмори старият мостови. — Да вземе да ни прати тук долу, когато не е наш ред. Ще му откъсна топките.

— Сигурен съм, че той много се бои от тебе — обади се Скалата, който се спусна от стълбата на сухо място. — Може би се е върнал в лагера и реве от страх.

— Я се разкарай — отвърна Тефт и отръска водата от левия си крак. Той и Скалата носеха незапалени факли. Каладин беше запалил своята с огниво, но другите не го направиха. Трябваше да разпределят светлината.

Останалите от Мост Четири започнаха да се събират под стълбата. Всеки четвърти запали факлата си, но светлината не успя напълно да разпръсне сумрака; само позволи на Каладин да види повече от неестествено изглеждащия пейзаж. Странни тръбообразни гъби растяха в цепнатините. Бяха бледожълтеникави на цвят, като кожата на дете с жълтеница. Кремлингите се разбягаха от светлината. Дребните ракообразни бяха прозрачно червени; когато един се стрелна по стената наблизо, Каладин установи, че може да види вътрешностите му през черупката.

Факлите разкриха и едно разкривено и потрошено тяло в основата на стената на пропастта недалеч от отряда. Каладин вдигна факлата и се приближи. Тялото вече беше започнало да мирише. Несъзнателно вдигна ръка да покрие носа и устата си, докато коленичи до трупа.

Оказа се мостови от някой от другите отряди. Беше тук отскоро. Ако беше престоял долу повече от няколко дни, бурята щеше да го отнесе надалеч. Хората от Мост Четири се събраха зад Каладин и мълчаливо загледаха мъжа, който беше предпочел да се хвърли в пропастта.

— Дано един ден намериш почетно място в Селенията на покоя, мъртви братко — проехтя гласът на Каладин. — И дано ние имаме по-добър край от тебе.

Той се изправи, вдигна високо факлата и тръгна край мъртвия. Хората нервно го последваха.

Каладин бързо беше разбрал основната тактика във войната в Пустите равнини. Армията иска да напредне бързо и да притисне противника към края на платото. Затова битките често се оказваха кървави за алетите, които обикновено пристигаха след паршендите.

Алетите имаха мостове, докато тези странни източни парши можеха да се засилят и да прескочат повечето пропасти. Но и алетите, и паршендите изпитваха затруднения, щом ги притиснеха към скалите. Общо взето, тогава много войници губеха равновесие и падаха в бездната. Броят им беше значителен и това накара алетите да поискат да си върнат оръжията. Затова мостовите се пращаха на служба в пропастите. Приличаше на ограбване на погребална могила, само че без могилата.

Мостовите носеха торби и щяха да прекарат следващите часове в търсене на телата на падналите, по които можеше да има нещо ценно. Сфери, гръдни брони, кепета, оръжия. В дните скоро след щурмуването на някое плато можеха да опитат да стигнат дотам и да събират от падналите там тела. Но по правило бурите правеха подобно усилие безплодно. Ако минеха само няколко дни, телата биваха отнасяни надалеч.