Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 275

Сил погледна назад и се превърна в облаче със смътен намек за женски очертания.

— Не мога да определя дали това е нечестно.

— Не е нечестно. Това е сделка. — Каладин се свъси. — Лависовото зърно се продава по същия начин. Отглежда се от земеделците и се продава на нищожна цена на търговци, които го карат в градовете и го продават на други търговци, които на свой ред го продават на хората за четири или пет пъти повече от първоначалната цена.

— Защо тогава се притесняваш? — попита Сил и се свъси, когато се разминаха с отряд войници. Един от войниците метна костилката на палов плод по главата на Каладин. Другарите му се разсмяха.

Каладин потри слепоочието си.

— Все още имам някакви странни задръжки да вземам пари за лекарските грижи заради баща ми.

— Като че ли е бил много щедър човек.

— Въпреки всичко, което му причини това.

Разбира се, по някакъв начин Каладин беше същият. В първите робски дни той правеше едва ли не всичко, за да има възможността да върви необезпокояван, както правеше сега. Периметърът на лагера беше охраняван, но щом можа да вкара билките, вероятно щеше да успее да намери начин да се прокрадне навън.

С небесната марка дори разполагаше с пари в помощ на бягството. Да, имаше робско клеймо, но с малко бърза, макар и болезнена, работа с ножа би могъл да го превърне в „боен белег“. Говореше и се биеше като войник, затова белегът щеше да изглежда приемливо. Щяха да го вземат за дезертьор, но можеше да го преживее.

Такъв беше планът му през последните месеци в робство, но не разполагаше със средства. Трябваха пари, за да стигне достатъчно далеч от областта, където вероятно описанието му беше разпространено. Пари, за да вземе жилище в западналите квартали на някой град — място, където никой да не задава въпроси — за времето, докато самопричинената рана зарасне.

Освен това, винаги имаше и други. Затова той оставаше, опитваше да изведе възможно най-много хора. Проваляше се всеки път. А сега пак го правеше.

— Каладин? — обади се откъм рамото му Сил. — Изглеждаш много сериозен. Какво мислиш?

— Питам се трябва ли да избягам. Да избягам от проклетия лагер и да намеря нов живот.

Сил помълча.

— Тук животът е тежък — продума тя накрая. — Не знам дали някой би могъл да те вини.

Скалата би могъл, помисли Каладин. И Тефт. Те работиха за добиването на сока от кратунковата билка. Не знаеха колко струва; смятаха, че отива само за лечението на ранените. Избягаше ли, щеше да ги предаде. Щеше да изостави мостовите.

Я се разкарай, глупак такъв, сам се наруга той. Няма да спасиш мостовите. Както не спаси Тиен. Трябва да избягаш.

— И после какво? — прошепна той.

Сил се обърна към него.

— Моля?

Каква полза, ако избяга? Ще прекара остатъка от живота си в низините на някой скапан град, като работи за нищожни пари. Не.

Не би могъл да ги изостави. Както не беше способен да изостави никого, за когото мислеше, че се нуждае от него. Трябваше да ги защити. Трябваше.

Заради Тиен. И за да запази разсъдъка си.

* * *

— В пропастта — рече Газ и плюна настрани. Храчката беше черна от листата ямма, които сержантът дъвчеше.