Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 271

Централата на ИмпСи надвисваше над всичко това. В добавка към удвоения пост при портата немалко офицери от ИмпСи, които едва ли имаха официална причина да са тук, седяха на стъпалата или се мотаеха покрай зидовете и зяпаха шоуто. Един черпеше колегите си с порционни блокчета за закуска, мярна Иван в движение, преди медицинският им палет се приземи между командния пункт и линейките.

Куполът се отвори, Иван помогна на Тедж да слезе и спря с жест един медтехник, втурнал се да им окаже първа помощ. Когато се обърна към командния пункт обаче му хрумна, че жестът може и да е бил необмислен — двамата наистина нямаха нужда от първа помощ, но малко тактическо забавяне би им послужило добре.

Цяла тълпа вървеше към тях. Маман и Саймън, който изглеждаше много сив и много напрегнат, предвождаха кохортата, а зад тях Иван мярна генерал Алегре и комодор Дъв Галени. И двамата бяха в пълна униформа, шинелите им се развяваха на студения вятър, но нито единият, нито другият беше смогнал да се обръсне — бог знае в какъв безбожно късен или ранен час ги бяха изритали по спешност от леглата. След като се изтръгна от трескавата майчина прегръдка, която беше с предимство, разбира се, Иван се обърна към смръщените си началници — не за да козирува, понеже беше с цивилни дрехи, но поне да им кимне подобаващо за поздрав. Тедж също получи прегръдка, с радост забеляза Иван. Саймън само му стисна мълчаливо ръцете — лицето му беше смръщено в нетипично изражение, — но прегърна Тедж — а кой мъж не би? Стори му се, че го чува да прошепва в ухото й: „Тедж, много съжалявам“, но не беше сигурен.

— Ворпатрил! — Алегре го погледна кръвнишки. — Ти ли си отговорен за тази каша?

— Боже мили, не, надявам се! — пламенно отвърна Иван. А после си спомни за всички документи, които беше подписал с такава готовност на космодрума преди… имаше чувството, че оттогава е минала поне година. Преквалифицирането от храбър спасител в подсъдим по обвинение на военната прокуратура можеше много лесно да изгрее на личния му хоризонт. Въпреки умората и силното главоболие Иван се опита да се овладее. Единствената му надежда беше несметното съкровище в подземния бункер да успокои духовете, но дотогава щеше да мине време.

А дотогава… ограничаване на щетите чрез разпределяне на вината. Така че Иван попита:

— Успяхте ли да разберете нещо повече за сержант Абелар и неговата бомба, сър?

— Какво? — стресна се Алегре, което даде възможност на Иван да разкаже тази част от историята и да я подкрепи с веществени доказателства във вид на кучешкия нашийник, който, за щастие, още беше в джоба му. Явно Звездичка беше стигнала само до онова за „скелета и старата бомба“. Алегре очевидно остана доволен да получи отговор на поне един от многото мистериозни въпроси, които разни хора му бяха задавали още преди съмване, при това въпрос, който едва ли би намерил отговора си отдругаде, защото след взрива от сержанта едва ли беше останало нещо, което да се подложи на ДНК анализ. От гледна точка на Иван, тази история с Абелар прехвърляше топката обратно в полето на ИмпСи, пък било то и с трийсетгодишна давност, което беше добре.