Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 17

Откъм прозореца на хола се чу тихо дращене и Иван затаи дъх. Апартаментът беше на третия етаж, а под куполите нямаше вятър, който да блъска клони например в поляризираните стъкла, дори ако се приемеше, че от тази страна на сградата има достатъчно високи дървета. Иван така и не беше успял да хвърли поглед през прозореца. Сети се, че трябва да диша, и го направи тихичко. Така… някой по-оптимистичен вариант? Може би ИмпСи бяха подранили?… „Да бе, ако повярваш на това, имам един братовчед, който ще ти продаде Звездния мост във Ворбар Султана…“

Съскане, слаба светлина — тънък плазмен лъч изряза голяма дупка в прозореца. Стори му се, че различава два по-тъмни силуета в мрака навън. На третия етаж? Сигурно използваха подемник или нещо такова. Парчето нечупливо стъкло изчезна, без да издаде звук.

Иван смяташе, че ИмпСи ще дойде да го прибере, и това беше една от причините да не се мори излишно с безсмислени опити за бягството. Но не в този час и не през прозореца. Явно параноята на Наня бе напълно основателна.

Даде си сметка, че все още е вързан за проклетия стол. Дори ако успееше — в прилив на героична мощ — да измъкне крака от поразхлабените въжета, жертвайки принудително обувките си, ръцете му пак щяха да са вързани за облегалките на стола. Представи си как връхлита бос и сгънат на две нападателите, които най-вероятно бяха въоръжени. Сигурно би могъл да се завърти и да ги фрасне по пищялките с краката на стола… Нямаше никакво желание да го зашеметяват два пъти за един ден, или нещо още по-лошо, ако неканените гости бяха въоръжени със смъртоносно оръжие, а не със сравнително безобидните зашеметители.

Отпусна се на стола, изчака двете тъмни фигури да се вмъкнат през отвора и чак тогава извика:

— Ако търсите онези двете, много сте закъснели, да ви кажа. Те си събраха багажа и се изнесоха преди часове.

Тих звук откъм мрака, който вероятно гласеше: „К’во, мамка му…“, последван от мек двоен проблясък на очила за нощно виждане, които се обръщат стреснато към Иван заедно с главите на собствениците си.

— Я по-добре включете лампата — продължи Иван високо. — Може и да ме развържете също. — Подскочи на място, уж за нагледна демонстрация, и краката на стола се стовариха с трясък на плочките.

Силуетите тръгнаха напред. Единият посегна да вдигне очилата на главата си и натисна ключа за осветлението, другият изврещя, покри с ръце заслепените си очи и бързо-бързо смъкна на врата си очилата за нощно виждане. Евтин цивилен модел, отбеляза си Иван, примижал на силната светлина. Не че им трябваше нещо по-специално за операция както тази.

Първият тръгна към него. И размахваше зашеметител, установи с досада Иван.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита мъжът.

И двамата бяха мъже. Комарски акцент. Ръстът и телосложението им също изглеждаха местни, макар че комарският фенотип не беше чак толкова еднообразен като бараярския — разнообразил се беше през вековете на междупланетна търговия и транзитно преминаващи инопланетяни, докато Бараяр беше тънал в изолация, откъснат от възлената връзка. Тъмни дрехи, които можеха да минат за спортно облекло.