Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 19

Наня го изгледа продължително, после кимна. Коленичи и го развърза под неодобрителния поглед на синята си приятелка. Иван изпухтя с облекчение, разтри китките и глезените си и чак тогава рискува да се изправи. Стаята се люшна, но само толкова.

Наистина не трябваше да си насилва късмета, но пък късметът обича смелите и прочие… Наведе се и й подложи бузата си просто за да види какво ще стане.

Колебание. Разширени очи, които отблизо се оказаха светлокафяви, с цвят на шери, по-светли от кожата й и подчертани от дълги черни ресници. За негова гигантска и нескрита наслада Наня лепна целувка на бузата му.

— Видя ли? — насърчи я той. — Не е чак толкова трудно. — Приятният гъдел се задържа още миг върху кожата му.

Той побутна с крак един от нападателите пътьом — Риш се беше навела и пребъркваше джобовете им, — после отиде до прозореца и подаде глава през голямата квадратна дупка. Ставаше течение. Подемник на въздушна възглавница от онези, с които техниците извършват ремонти по фасадите на високи сгради, се полюшваше току под перваза. Към подемника беше прикачен голям пластмасов кош, като онези за мръсното бельо в болници и хотели. Празен. И кажи-речи точно толкова голям, колкото да събере телата на две зашеметени жени. Класика. Никакво въображение. Но практично, от друга страна — кошът беше евтин и често срещан предмет, който не би привлякъл ничие внимание, освен ако не се появиш с него на някое крайно необичайно за кошове с мръсно бельо място.

Иван се дръпна от прозореца и се обърна към жените.

— Мда, отвличане. А не убийство. Освен ако идеята не е била първо да ви убият, а после да разкарат чистичко труповете. Някакви предположения кое от двете е вярното?

Наня стоеше с ръце пред гърдите си, сякаш й е студено.

— И двете ми изглеждат еднакво вероятни. Не знам. Зависи.

— Някаква идея кой ви праща платени нинджи преди зазоряване? Не, глупав въпрос, забравете, че попитах. Нека пробвам пак — бихте ли споделили с мен кой би ви пратил горепосочените и прочие?

Наня поклати глава. Къдриците й се люшнаха умърлушено.

— Няма документи, няма пари, нищо няма — докладва Риш и се изправи. — Само зашеметители, ръкавици и дребни боклучета в джобовете.

Чак сега Иван забеляза, че нападателите наистина носят тънки прозрачни ръкавици. Евтини ръкавици, които се продаваха навсякъде и които милиони хора по цялата планета използваха в ежедневието си. Нищо, което да е единствено по рода си, нищо, което да проследиш, и ръкавиците, и очилата за нощно виждане, и зашеметителите… Бандитите или нямаха пари за добро оборудване, или бяха по-умни, отколкото изглеждаха.

— Между другото, не е изключено тези двамцата да си водят подкрепление, което чака накъде отвън — подхвърли Иван.

— Имаме резервен път за бягство. По покривите — каза Наня.

— Пробвали ли сте го?

— Да — отвърна Риш и го изгледа намръщено, което не значеше много, защото тя по принцип го гледаше намръщено. — Събирай багажа, Тедж.