Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 15

Обходи с поглед тъмния хол. Повтори си, че не са го оставили вързан в някое тясно и тъмно място. Не, мястото беше просторно… и тъмно, но не и непрогледно, благодарение на градските светлини, които влизаха през прозореца. А и беше на третия етаж, много над земята. Въздъхна и се опита да охлаби връзките на глезените си. За пореден път. Краката го боляха. Гадните найлонови въжета, с които бяха вързали глезените му за краката на стола, изглежда, все пак се разтягаха, макар и бавно. Така и не се беше опитал да избяга, преди да го вържат. Но пък жените го бяха довлекли там, където той искаше да отиде, и с целта, която той имаше наум — да говорят. Е, беше се надявал на приятелски разговор, вярно, а не на разпит, но… как беше онзи цитат, който Майлс толкова обичаше да повтаря? „Никога не прекъсвай врага си, докато прави грешка“. Не че жените непременно му бяха врагове. Надяваше се, че не са. Биърли можеше да е малко по-конкретен по този въпрос, между другото.

Следващият обичаен заподозрян на фронта на телесните модификации несъмнено беше планетата Джаксън Хол, една също толкова неприятна хипотеза, подкрепена, уви, от няколко дребни детайла в поведението и говора на жените.

Джаксън Хол нямаше единно планетарно правителство. Всъщност джаксънианците твърдяха, че изобщо нямат правителство. Вместо това планетата се управляваше от сбирщина Велики къщи — сто и шестнайсет според последната информация на Иван, макар че бройката се менеше покрай кръвопролитната конкуренция между тях — и безброй Малки къщи. Къщите не държаха големи обединени територии, които да управляват и защитават, надпреварата им беше по-скоро като на конкурентни компании. Вярно, тази система, или по-скоро липсата на система, снижаваше вероятността джаксънианците да организират и осъществят мащабен военен удар срещу своите съседи. Но ако човек без Къща и сюзерен се озовеше на Джаксън Хол, вероятността да оцелее беше близка до нулата.

Иван лесно можеше да си представи куп интересни причини, накарали двете млади жени да избягат оттам. Всеки здравомислещ човек, който не бе свързан с джаксънианската властова структура — властови структури тоест, — би искал да се махне от планетата, стига да разполага с нужните за това ресурси. Далеч по-интересно и необяснимо беше защо някой си правеше труда да ги преследва. Наемните убийци бяха сериозен оперативен разход за всяка компания, особено в междузвезден мащаб. Тези двечките се бяха добрали чак до Комар, а още се бояха за живота си… значи бяха настъпили по мазола някой много богат и злопаметен човек. Някой, който държеше да ги открие.

Така, стаята не ставаше по-малка. Нито по-тъмна. Нито по-влажна. Не се променяше по никакъв начин. Само столът, проклет да е, ставаше все по-твърд. Иван разкърши рамене и раздвижи седалищните си мускули с мисълта за тромбозата на дълбоките вени, която заплашвала всеки — според досадните предупреждения на лекарите, — който прекарвал дните си на бюро или често пътувал на дълги разстояния със совалка. Сякаш си нямаше достатъчно параноидни мисли и без това. Главата го болеше. Поне изтръпването в краката се беше разнесло донякъде — онова характерно боцкащо усещане, което облъчването със зашеметител ти оставя в наследство. Губерките бяха изчезнали, останали бяха само топлийките.