Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 18

— Допреди няколко минути бих казал, че съм случаен и несведущ наблюдател. Сега обаче започвам да мисля, че съм някой, когото са взели за вас двамата — дружески обясни Иван. — Няма ли да ме развържете?

— А защо си вързан? — попита другият мъж. Зяпаше го.

— И ме изтезаваха — добави Иван в пристъп на вдъхновение. „Наня, Риш, събудете се!“ — Ужасно беше. И продължи часове.

Вторият продължаваше да го зяпа с подозрение.

— Не виждам следи от изтезания.

— Защото изтезанията бяха психологически.

— По-точно?

— Ами… — Иван се хвана за първото, което му мина през главата: — Съблякоха се голи и после…

Първият каза:

— Не говори с него бе, идиот! Работата се прецака. Давай да огледаме апартамента и да се махаме.

— Хей, ама интересното сега започва. Да ви кажа за кубчетата лед поне?…

— Дали да не вземем него вместо жените?

Зашеметителят потрепна колебливо, после се насочи право към лицето на Иван.

— Ще решим на тръгване. Първо ще го зашеметим.

И ще задават въпросите си по-късно? В някоя гадна дупка, където ИмпСи трудно ще го намери?… По дяволите, Майлс със сигурност би намерил начин да убеди тия двама тъпанари да го развържат. Мда, а в добавка би ги приобщил към каузата си още преди въжетата да са паднали на пода. Пръстът се стегна около спусъка…

Стакатовото жужене на зашеметителния лъч дойде, но не откъм комареца, а откъм тъмния коридор. Два импулса, две попадения в главите — там ефектът беше най-голям, стига да уцелиш. Разстоянието беше малко. Неканените гости се строполиха като чували с цимент.

Иван овладя инстинктивната си реакция да се дръпне.

— Крайно време беше — каза бодро и обърна глава.

Риш влезе в осветения хол, последвана от Наня — по-предпазливо и на пръсти. Не носеха прозрачни нощнички, забеляза с разочарование Иван. И явно не спяха голи, още по-жалко. И двете бяха облечени в прилепнал трикотаж, подходящ за фитнес или разходка в парка. Или за събуждане посред нощ и справяне с неприятни изненади.

— Между другото, ако неволно съм ви навел на мисълта, че не ви вярвам, имам предвид дето разни неканени посетители ви изправят на нокти, сега официално моля за извинение — каза Иван и кимна към двете буци на пода. — Познавате ли ги?

Риш коленичи и ги обърна по гръб. Наня се приближи да ги погледне.

— Не — каза Риш.

— Местни наемни боклуци — добави с отвращение Наня. После лицето й се изопна. — Проследили са ни. Не само до Комар, но и дотук, до апартамента. Риш, какво ще правим?

— Ще следваме плана. — Синята жена се изправи, загледана в двете тела. — Но първо май ще трябва да ги убием.

— Чакайте, чакайте! — каза Иван на крачка от паниката. Жената говореше сериозно, макар и без ентусиазъм. — Тоест, съгласен съм с диагнозата ви за местни наемници. Което означава, че едва ли знаят много. Обаче не мисля, че са убийци… шапкари. Бас държа, че искаха само да ви отвлекат. — След миг добави: — А и не заслужавам ли някаква награда, задето ви спасих от тях? Така де. Целувка би било добре, но предпочитам да ме развържете. По-практично е.