Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 57

— Рипли — каза тя на глас. — Някой там горе май много те харесва.

Глава девета

Трети диалог

Аве!

Защо не?

В началото бе словото, но на какъв език е било това слово?

В спиритическите сеанси духовете винаги говорят на английски. С изключение вероятно във Франция. И в Германия. И където и да било другаде.

Тогава на какъв език говорят мъртвите, ако, както аз смятам, мъртвите могат да разговарят помежду си? На някакво свое инфернално есперанто?

Не, мисля, че мъртвите трябва да разбират всичко, иначе нищо няма да разбират.

Така че, как е? Comment ca va? Wie geht’s?

При мен ли? Ами… нещата набират скорост. Да, по-трудно е. Не мисли, че нямам готовност да поема повече отговорности, но няма да крия — по-трудно е.

Знаех, че ще се прибере доста късно след предаването, но нямах нищо против да изчакам. Какво са два-три часа в пътуване, дълго като моето? А част от удоволствието се крие в очакването на онзи момент, когато времето ще спре напълно и всичко, случващо се по-нататък, ще стане в един момент, превръщащ се в безкрайно настояще, на което можеш да се наслаждаваш колкото си искаш.

Тя се превърна във възможна цел още от времето на свирача на бузуки насам, разбира се, но имаше и други кандидати с равни права. Трябваше да изслушам първо всички, за да се убедя. Всяка нация си говори на езика, но аз исках да чуя разговор именно между онзи индивид там и този индивид тук. После тя направи предаването и макар думите й да бяха премерени и едното й око да не мърдаше от закона, успях да чуя завоалираното й съобщение към само един човек. „Напиши ми още един Диалог — казваше тя. — Моля те, умолявам те, напиши ми още един Диалог.“

Как да устоя на такава ясна покана? И смея ли да устоя, когато в този, както и в другите Диалози, се чувствам като собственоръчно избран от теб инструмент?

Но това, че съм избран инструмент, не ме освобождава от отговорност. Ще получа помощ, това ми бе пределно ясно, но само дотолкова, доколкото покажа способност да се справям без чужда намеса.

Ето защо седях в колата и чаках, за да имам сигурност, че ще се прибере у дома сама. Жена с нейните апетити спокойно би могла да си вземе компания за леглото. След като звъннах, изчаках още малко. Можех да бъда при нея за трийсет секунди, но не исках да разбере, че съм толкова наблизо.

Когато натиснах звънеца, тя отговори мигновено по домофона:

— Ти ли си?

— Да.

Входната врата се отвори. Влязох и се заизкачвах по стълбите. Вече усещах как времето започна да забавя хода си, докато накрая не се движеше по-бързо от скоростта на маслена боя, изстисквана от тубата върху палитрата на художник. Художникът бях аз и се чувствах готов да нанеса първите щрихи върху платното, което — вече в завършен вид — ще ме изпрати в онова измерение извън времето, където се намират всички велики художници.

Вратата към апартамента й е отворена. Но веригата още си стои. Високо ценя подобна предпазливост. В пролуката виждам лицето й. Вдигам лявата си ръка, стискаща кафяв плик. И веригата пада, а вратата се отваря докрай. Тя стои на прага и се усмихва като добра домакиня. Аз също се усмихвам и тръгвам към нея, пъхайки ръка в плика. Виждам как очите й блесват от нетърпение. В този момент на очакване, тя е наистина много хубава.