Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 52

Той каза:

— Другия понеделник е големия ден. Страх ли те е? Няма страшно. Ще се справиш.

— Какво? — попита тя разсеяно. — О, интервюто. Не, аз първо се качвам на самолета и чак тогава започвам да се страхувам.

Той й повярва. „Дотолкова — каза си той — умее да се контролира.“ Тя можеше да се направи на страхлива, колкото повече се доближава до интервюто за работа в националната новинарска служба, защото опънатите от страх нерви правеха мозъка да мисли по-ясно, по-пъргаво. Но тя си знаеше точно докъде може така.

Макар да го бе казал без каквато и да било умисъл, Уингейт нямаше представа колко близо до целта бе попаднал.

Джакс Рипли трябваше да вземе решение. Уверенията на Уингейт, че с нейния опит и неговите препоръки тя ще получи работата, бяха много утешителни и у нея нямаше фалшива скромност по отношение на способностите си. Можеше да използва секса като спомагателно средство, но само в случай, че той ще й помогне да се озове там, където смяташе, че заслужава. И макар да даваше висока оценка на таланта си, не беше чак толкова арогантна, та да го смята за уникален. Не беше никак трудно да изпъкне в малката общност на шоубизнеса в Мид Йоркшир, но провинцията бе пълна с жадни за изява таланти и за да изпъкне всред масата конкуриращи се клонинги от национален мащаб, отчаяно стремящи се към големия шоубизнес, й трябваше нещо по-специално.

И сега усещаше, че може би се е добрала до това нещо.

Но имаше рискове.

Това със сигурност би означавало да гори мостове зад себе си. Бе се заклела да пази тайна. Разкритията й обаче този път щяха неминуемо да доведат до разкриване на източника й, а тази предателска постъпка от своя страна щеше да доведе до това, че никой от Мид Йоркшир нямаше вече никога да си разтвори устата пред нея, та дори и срещу обещанието, че тя ще си разтвори краката пред него. Освен това, ако нещо се объркаше и това се окажеше просто най-обикновена журналистическа инсинуация, можеше да изхвърчи и от ВВС Мид Йоркшир.

От друга страна, материалът бе добър. Няколко телефонни разговора щяха да вдигнат нащрек приятели в Лондон. Репортажът от националната телевизия, плюс нашествието от всички неделни таблоиди, твърдо решени да изкопаят или да закопаят нещо наистина сензационно, щяха да надигнат цяло новинарско цунами, което би й вдигнало цената неимоверно на интервюто в понеделник. А веднъж получеше ли работата там, вече нямаше да има никакво значение какво всъщност се е случило в тази Дълбока провинция. В реалният свят там на никого не му пукаше дали днешния възход ще се окаже утрешно падение. Постоянно се случваше. В съзнанието на хората оставаха не извиненията и опроверженията, а тлъстите заглавия на първа страница.

Тогава какви бяха тези колебания? В този живот си или отракан, или очукан. А аз съм отракана, каза си тя, запътила се към офиса си да проведе необходимите разговори. Няма смисъл да скачаш от небостъргача, ако не си събрал публиката, която ти трябва.

* * *

Предаването, изказаха се зрителите по-късно, според стандарта на Джакс Рипли, се получи доста слабо. По време на въведението и обясненията зад кадър, гласът й звучеше като че ли малко приглушен, нямаше го обичайния огън. Тя обикновено сякаш излизаше от екрана и се хвърляше върху зрителя. Но не и тази вечер. Тази вечер тя явно бе намислила нещо.