Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 51

— Кои са гостите? — попита Джон Уингейт, ръководителят на телевизионния канал.

Бе нисък и закръглен мъж на средна възраст със слабо и изпито лице, сякаш хроническата тревога за всичко на този свят, бе направила каквото може само с тялото му и бе нарисувала демаркационна линия през шията му. От нея надолу нежните дипли на розовата му плът пращяха от здраве и стоплени от секса или слънцето, излъчваха аромат, който напомняше на Джакс за детското й легло, под което майка й нареждаше ябълки, за да ги запази от суровата зима. Лягането с Уингейт бе както удоволствие, така и мъдър ход за кариерата й.

— Няма гости… само аз.

— Значи около две минути — каза той замислено. — Няма какво да измислим, Джакс.

— Не, на мен времето ми трябва.

— За какво ти е? Как, по дяволите, ще предъвкваш такава скука като някакъв си конкурс за разказ, повече от деветдесет секунди?

— Имай ми доверие.

— Ти готвиш нещо, Джакс — с подозрение я изгледа той. — Никак не обичам, когато ми казват „имай ми доверие“.

Тя най-сетне взе решение, протегна ръка, сложи я на бедрото му и се усмихна.

— Всичко ще е наред, Джон.

В живот, изпълнен с погрешни ходове в кариерата, Джон Уингейт не бе сигурен къде класира факта, че си ляга с Джакс Рипли. Тя още беше журналистка в Газет, когато двамата се видяха за пръв път и шанса да прекарат една нощ заедно след медийното парти, на което Мойра, жена му, не можа да дойде, тъй като бе на гости на болната си майка в Белфаст, изглеждаше твърде съблазнителен, за да го подминат. И се оказа добро преживяване. Заля го топла вълна само като се сети за него и за другите им срещи, които последваха, особено една от тях, която се състоя в кабинета му две седмици по-късно, когато се представи за интервю.

— Дойдох за позицията — бе казала тя, сядайки на бюрото му и вдигайки крака пред него. — Какво ще кажеш за тази като за начало?

И под одобрителния поглед на момчетата от ръгби отбора, чиято снимка висеше на стената зад стола му с купата на Мид-Йоркшир, която бяха спечелили преди няколко години под негово капитанство, той прие поканата, а тя прие работата.

Тя възприемаше бързо и стремителния й възход лесно можеше да бъде оправдан от наличието на талант или поне така се уверяваше той винаги, когато, както впрочем и сега, се поддаваше да желанията й. От страна на Джакс нямаше дори и намек за заплаха и тя винаги се държеше съвсем дискретно, но това не му пречеше да си мисли, че има все по-малко контрол над живота си, както в професионален, така и в личен план, отколкото преди тя да дойде. Поне, слава Богу, бе сигурен, че не се домогва до неговата работа. Не бе вдигала мерника си по-високо от хълмовете и по-далече от зелените пасбища на Ууд Лейн и ако златните отзиви от негова страна биха й дали тласък в развитието, толкова по-добре. Може би това бе обяснението й за днешната й разсеяност.