Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 283

— Не — отвърна тя. — Ни най-малко.

Той й се усмихна и каза:

— Винаги съм си мислел, че ще ме разбереш. Тогава играта я играехме трима. Джони така и не можа да стане добър, но му беше много приятно, че участва.

— И после е починал?

— Да — отвърна той мрачно. — Задигна го някакъв зъл и завистлив бог. Оттогава винаги слагаме и една стойка за него. И въведохме неписано правило, според което един играч може да използва буквите от стойката на Джони, ако чрез прибавянето им към неговите собствени, успее да оформи цяла дума на какъвто и да било език.

— И тогава какво? Печели играта?

Дий сви рамене и каза:

— Кой знае? Още не се е случвало. Понякога си фантазирам, че ако стане, Джони изведнъж ще се появи до нас, готов за игра. Истинска магия, откъдето и да я погледнеш, разбираш ли? Но това са мрачни неща. Нека те въведа сега в мистериите на играта.

И така играта започна. На Дий явно му беше приятно да играе ролята на търпелив учител, макар че, както се стори на Рай, всеки път, когато започнеше да схваща за какво става дума, той въвеждаше някой нов и по-сложен елемент. Не че го чувстваше като спортна злоба от негова страна. Всъщност даже бе започнало да й се струва, че зрялата сериозност на играта като че ли има нещо общо по-скоро с партниране при танци, отколкото със сблъсък между двама противници. Богатата украса меко проблясваше, плочките, направени от слонова кост, се плъзгаха между пръстите като копринени рибки, когато бръкнеш в касетата, за да си попълниш запасите. Самата касета бе истинска красота — не от някаква цветна ламарина или картон, а издялано от цяло парче кристал вместилище с капаче на златни пантички.

— Единственото наследство от майка ми — отвърна той, когато Рай го попита за нея. — Как е попаднало у майка ми нямам представа нито мога да си представя как, като се имат предвид обстоятелствата в семейството тогава, е успяла да го запази, след като всичко ценно едно по едно е отишло или по търгове, или по заложните къщи. В него тя държеше малкото бижута, които имаше — главно евтини дрънкулки. А сега в нея има нещо далеч по-ценно. Семена на думи, очакващи сеяча си. Целия език е в тях, което само по себе си означава живот, тъй като нищо не може да съществува, докато семената не се посеят.

И той бе разтърсил кристалната касета така, че плочките от слонова кост вътре се разтракаха и зашумяха, и тя в този шум като че ли долови двете срички на името си.

Постепенно и неудържимо в играта бе навлязъл и еротичен подтекст, нещо като лек флирт с думи, с дяволити намеци, пламенни коси погледи, вербални милувки, несъдържащи абсолютно никаква заплаха. Тя през цялото време чувстваше, че ако пожелае да се отдръпне, й е нужно да даде и най-слабо доловимия сигнал и веднага нормалния дружелюбен тон между тях ще се върне на мястото си. Но тя не го направи. Окъпано в потрепващата светлина на огъня, тялото й се чувстваше стоплено и отпуснато. Докъде щеше да доведе тази игра, тя не знаеше, нито се запита докъде е готова да стигне в нея. По някое време Дий бе извадил бутилка червено вино и две чаши и стипчиво-горчиво-парещата течност, хлъзгаща се по гърлото, й се стори като първите признаци на предстояща любовна игра, като в същото време утолява и усилва апетита на пиещия. Външният свят — камъни, земя и растителност — остана като че ли някъде далеч зад опушените и мътни прозорци на малката къщичка, а още по-далече изглеждаше онзи свят на хора, сгради, мотори и технологии. И ако паметта им изглеждаше тъмна и неспокойна, то беше заради всичката тяхна топлина, светлина и спокойствие, които се бяха концентрирали в тази тясна стаичка. Колкото до ефирната безкрайност на великата мистериозна вселена, в която светът съществуваше, защо е необходимо да се излиза навън и да се гледа в небесата, когато цялата й красота и мъдрост е събрана тук в тази вълшебна игра, която бе разположена в краката й като безкрайния космос под погледа на Бога?